Литература и медии – конфликтът тече

Отдавна твърдя, че литературата е вид медия, само че по-стара и тромава от новите. Те обаче май не я припознават за “своя”. Чета Кристина Патрашкова в “Уикенд” (бр. 30 от 25-31 юли т. г.) и не вярвам на очите си. Влязла е в журито на тазгодишния конкурс за роман на годината “Вик” (където от 2-3 години имат постоянна журналистическа квота), изчела е част от заглавията, както сама заявява – и ето я вече в позата на експерт, който с безусловен тон громи из основи литературното ни настояще. А където не го громи, го назидава. Родният писател, казва тя, не може да изскочи от “комплекса да подражава”, “рови се в собствените си душевни драми вместо да разказва за истинския живот”, тъне в клишета и елементаризми. Не разказва увлекателно. Не създава сложни конфликти и герои. Сее скука. Изключенията са малко и половинчати: Захари Карабашлиев с “18% сиво”, Богдан Русев с “Къщата”, Христо Карастоянов със “Съпротива.Net”. За контрастно сравнение от сферата на “истинското изкуство” Патрашкова сочи творба на румънски кинорежисьор, “Осъдени души” на Димитър Димов и “Козият рог”.

Силни думи. Казани сякаш направо от кухнята на нещата. Нека приемем, че е недвусмислено така, литературата днес е сива, писателите не оправдават с резултатите си дори цената на изразходваната хартия. По сродни теми и аз съм писал с острота през годините. Но коя е алтернативата, според Патрашкова? Кое е хубавото, където и да е то? Странно, но тя предлага филми. По-точно, букет от два филма плюс роман с нашумяла киноверсия.

Лично аз бих внимавал повече, когато ме тегли да обобщавам на едро. Защото от горното разсъждение не излиза, че у нас няма какво да се чете. Излиза, че авторката му негодува, задето българските романи не са игрални филми. Литературата се оказва спонтанно виновна заради това, че е литература, и че консумацията й не може да се свие в рамките на два часа. Критиката на Патрашкова оголва острие сякаш не толкова срещу недъзите на родната белетристика, колкото срещу травмата от четенето. Което обаче не е критика, а самокритика.

Подчертавам, с редица от горните изводи нямам спор. Но не ги чувствам близки. Да, литературата ни е в криза. Да, тя би могла да е и по-добра, отколкото е. Но в никакъв случай не е бостан, в който всичко е ниско и равно. Дори най-последната. От нея впрочем бих откроил не горните три заглавия, а други две – “Горещо червено” на Ивайла Александрова и “Улица без име” на Капка Касабова. Ако маститата ни журналистка ги беше прочела, може би щеше да напише малко по-различна статия по темата.

Във всеки случай Патрашкова не се задоволява само с критика и снизхождение към прочетеното. Тя проточва обобщение и по-назад, върху целия период след 1989 г.:

“[Н]ито една белетристична книга през последните 20 години не е станала истински бестселър, който хората да препоръчват един на друг, когато се срещнат на улицата.”

Какво ново да кажа? Тук всичко пак е заравнено и хомогенизирано. Липсва сложният релеф на нещата. Липсват изключенията: книги на Деян Енев, Кристин Димитрова, Алек Попов, Палми Ранчев, Елена Алексиева, Емил Андреев, Даниел Апостолов, Маргарит Абаджиев. А нали тъкмо изключенията са онова, заради което човек сяда да чете? На практика, получила се е една съвсем реална карта на най-новата ни книжнина, от която не отсъства нищо друго, освен всичко съществено. Стъкната е манджа от истини и полуистини, в която всеки извод е донякъде верен, но никой не е крайно надежден.

Впрочем Патрашкова не е първата, която бастисва нашироко тази територия. Ето Ива Николова в типична за нея атака по повод един беззъб дебат между интелектуалци миналата година в пресата (Монитор, 2.VІІ.2008):

“[В]ече никой не чете ни “признатите”, ни “непризнатите”, защото нямат какво да му кажат. Никой не се интересува от вътрешните им драми, защото те са си само техни.”

Пак силно. Винаги съм мразел елитаризма у поколения родни писатели, чувството им, че журналистиката е създадена само за да им обслужва маниите. Но тук се натъкваме на друга крайност – доза чист журналистически елитаризъм. Интересно. На какво ли се дължи? Кое ли кара двете медийни дами да се разхождат така безжалостно върху утрепаните телеса на литературата ни? Тя не може да им отвърне със същото. Липсва й енергия, самочувствие, опит. Пък и в момента експериментира скачване с професионализма на евроамериканския книжен свят – което следва да предизвиква съпричастие и търпение у наблюдателите. В същото време, липсва й вниманието на публиката. Само 4% от четящите българи се интересуват от българска литература (това по официална статистика). Повтарям, от четящите. Липсва й и медийно покритие. Ако има на тоя свят нещо по-безобидно от литературата ни в момента, аз не знам кое е то.

Май тъкмо това е отговорът. Двете си го позволяват, защото чувстват, че могат да си го позволят. Литературата ни е безобидна. А те са на “ти” с масмедиите, в тях са, говорят през тях и от тяхно име. Чувстват се популярни, на гребена на вълната. Гледат ги хиляди зрители. Хиляди читатели им четат интервютата, статиите и кулоарните клюки. Как да не издемонстрират снизходително отношение? Как да не се възприемат като компетентни, дори за неща вън от областта им? Няма кой да им възрази. Нали за целта пак трябва да ползва “техните” медии.

Ще се върна на цитата за белетристиката след ‘89-та. В него има нещо особено важно и възмутително. Вярно, нито един български роман, писан след промените, не става истински бестселър. Но как да стигнат заглавията до публиката? Това не се получава без медии – авторката на “Уикенд” много добре го знае. А къде бяха те през това време? Бяха ли отворени за дебати по същество? Кого осветяваха? През целия период от 1989 г. насам едни и същи хора държат властта в медиите и едни и същи хора се осветяват от тях. Затворен кръг. От 20 години в литературата ни се случва какво ли не, но масмедиите не свалят очи от тия с кариера отпреди 10 ноември. С малки изключения, главно на партийна основа. В други имена, каквито имаше – на независими, инцидентни, интересни, даващи надежди – тъй и не се вложи на практика нищо.

Така че критиката не върви. Вестниците и телевизията междувременно класика ли бяха? Литературата ли ги научи да къпят в блясък и хвалби всяка бутафория? Тя ли ги накара да сложат на рампата си всичко куцо, сакато и малоумно и да го обявят за ВИП-антураж? Тя ли им внуши да се подмазват на премиер и президент и да мълчат заговорнически около най-големите престъпления, които се вършеха с населението на тази страна? Ако под „литература“ разбираме само „художествена лъжа“, масмедиите у нас бяха повече литература от литературата.

Патрашкова видимо забравя, че не е била зрител на събитията в културата, а участник в тях. Професионалното й развитие тече изцяло в масмедиите. Бих я запитал задочно, следила ли е междувременно какво се пише у нас, търсила ли е да намери свястното и да го популяризира, опитвала ли се е да критикува или осмее недъгавото? Подозирам, че отговорът е “не”. Правила е кариера. Участвала е в играта. Обгрижвала е стари писателски величия. Хвалила е когото й спуснат „отгоре“. Въртяла се е около тъмни бизнесмени и чалга-звезди. Миткала е с микрофон в ръка по лъскави салони и светски събития. Допускам, че в рамките на възможното се е старала да запази интегритета си на професионална личност с принципи. Но към текущата ни литература няма принос. Няма влог в нея. Ето защо високомерието й към хала на днешния български роман заслужава вместо отговор само една лека перефраза на популярен цитат от древността:

“Обущарю, стой си при обувките.”

(Горното ми беше поръчано най-напред от в. „24 часа“. Обадиха ми се оттам и ми предложиха да напиша някакъв скандален текст на литературна тема. Аз написах това и им го пратих. Отговориха ми, че не могат да го публикуват. Мисля, че от текста става ясно защо се е получило така.)

Фактори на начеващия граждански манталитет

Подхващам пак мисълта си, че резултатите в току-що миналите избори са симптом за нещо ново в българското общество. А именно, за някакво гражданско настроение, макар и все още начеващо, несигурно. Хората гласуваха масово, над 60%, при това не просто за партия, а за начин на живот и конкретна уредба на околния им свят. ГЕРБ спечелиха, защото посрещнаха именно тези очаквания и предпочитания. Ако предизвикат разочарование през следващите четири години, избирателите им, естествено, ще се преориентират към други партии.

Това за мен е знаменателно явление. За първи път виждам българина толкова масово да гласува за настоящето си. Той е специалист по миналото. На досегашните избори главно за него е пускал бюлетината. Комунисти и с-ие гласуват за БСП, защото за нея са гласували бащите и дедите им, „сините“ гласуват носталгично за „синята идея“ от началото на 90-те, макар че никой не е в състояние да формулира точно „идеята“, „жълтите“ гласуват за царя, защото, като е бил съвсем малък, е изпълнявал функцията на цар. Разбира се, картината на мотивите във всеки един момент е далеч по-сложна, но в нея при всяко положение заема централно място чувството за принадлежност към някаква партия заместител на кръвната или духовна рода. Гласуваме преди всичко за тия, за които не можем да не гласуваме.

А и да не гледаме само партийните страсти и изборите. Дори извън тях, погледът на българина е вторачен главно назад. Докато в публичното пространство се вихрят надпревара, мошеничества, омрази, перчене, завист, грубост, основното доверие тече по отработени връзки – в семейството и между приятели. Подобен обект на доверие е и историята ни, особено в апологетична опаковка: славната зора на българското племе, славният монах с чутовната му „историйца“, славното време, когато Македония е била „наша“, славните герои от Възраждането, даже и „славният“ Батак, който днес продължава да служи като средство за тълкуване на взаимоотношенията с политическите съседи и другоетничните сънародници. Изобщо, не се занимаваме с непосредствения си свят. Българинът е показал досега, че е готов на всякакви компромиси с настоящето, стига никой да не му пипа миналото. На протест пред Народното събрание не се събират и 1000 души, ако не ги организира профсъюз, обаче по интернет-форумите се разгарят луди масови кавги, ечи героика, размахват се мечове и боздугани, веят се конски опашки. В подобен план, политиците ни са до един патриоти на думи, всички тачат свято националната история и държавните символи, но ако се запиташ с какво точно е допринесъл един или друг от тях за благосъстоянието на електората, въпросът е с повишена трудност.

Настоящето в България се оказва вечно принесено в жертва пред олтара на миналото. При това от нас самите, ежедневно. Като че ли живеем в един шизофреничен свят, в който ежедневието постоянно ни разделя и само миналото излъчва анонси, че може да ни спои. Но човек просто не живее с минало, освен ако не е напълно обезпечен или съвсем изпаднал. Младите няма как да направят кариера на база на това, което са били. Възрастните пък няма как да изхранят семейството си с исторически блянове и легенди.

На целия този фон юлските избори ми се сториха нещо изненадващо оптимистично. Явно текат споечни движения в нашето общество. Има някакво манталитетно съзряване. Има трезв поглед към днешния ден. Ами радвам се и стискам палци.

Мъката да живееш заедно

Има още две неща, на които се надявам. И дано тоя изборен консенсус да е симптом, че нещата вървят точно натам. И двете са свързани с тъй настоятелната нужда от граждански манталитет у нас. Но за тях смятам да поговоря в следващия си постинг, а тук ще поместя, вместо увод или илюстрация,  една моя доста мрачна статия отпреди няколко години на тема „родно общество и национален манталитет“. Наистина е доста мрачна. Иска ми се да вярвам, че в днешната политическа ситуация започват да се очертават първите опровержения на констатациите й. Ето я.

Мъката да живееш заедно

Една от вечните теми в нашите медии е неуважението на масовия българин към народните будители. Наслагва се впечатлението, че той все някак не може да им се отплати за това, което са направили за него. Преди няколко години даже им реставрираха официалния празник, на който не е ясно какво се очаква да правим, освен да си празнуваме за каквото искаме вкъщи, където никой не ни вижда, и да си даваме вид, че се срамуваме, в случай че на улицата някой репортер се приближи към нас с микрофон в ръка.

У нас, въобще, срамът е много важен елемент от очакваната почит към някой престижен мъртвец. На българина системно му се внушава, че е недостоен за паметта на будителите и героите. Че е много виновен, задето откакто се помни, все ги забравя – още от „Епопея на забравените“ насам. И да речеш, че тази нагласа се диктува „отгоре“, от властниците, пак ще подминеш голяма част от истината. Вестниците, радиото и телевизията бълват потоци от изказвания на старци, тетки и чичковци, които размахват рeторични тояжки по адрес на недостойното българско племе, което нехаело за малцината си светли чеда. Тия неща постоянно текат по медиите. Че и преливат. „Забравихме Ботев.“ „Забравихме Левски.“ Все неща от тоя род. А в същото време календарът на официалните празници е гъсто изпъстрен с будители и герои. Вестниците и списанията отбелязват всяка рождена и смъртна дата на същите. От постъпването си в първи клас до края на средното си образование всяко българче ги изучава поне три пъти. А запише ли да следва история или българска филология, ги минава и четвърти път. Тоест, какво още се очаква от живите, та да могат мъртвите най-после да кротнат удовлетворени в своите гробища и пантеони?

Разбира се, ясно е, че тези популярни тревоги произтичат не от официалната програма, а от реалното отношение. Особено от апатията сред младото и най-младото поколение. На база на днешните отворени граници, а и на увеличените си възможности да общуват, младите ориентират манталитета си по-скоро към усвояване на нови географски, езикови, културни и ценностни територии, отколкото към самозатваряне в светилището със старите етнически глинени идоли. Това естествено буди паника сред поклонниците в светилището.

И после, кои точно са те, будителите и героите? Колко са? И отделени ли са помежду си? Има ли герои, които не са будители, и будители, които не са герои? Да не би един и същ набор от имена да служи, според удобството на ситуацията, веднъж за будители, друг път за герои? Е, този набор няма как да не го знаем. Около Ботев и Левски, да речем, има твърд консенсус. Раковски, Каравелов и още двайсетина имена от 60-те и 70-те години на ХIХ век се радват пак на консенсус, но не чак толкова твърд. Всички останали оттогава до ден днешен подлежат на интерпретация – колкото по-назад във времето, толкова по-благосклонна, колкото по-насам, толкова по-накъсана и противоречива.

Тази размазана картина означава едно. Българинът, сам по себе си, няма за какво и от какво да се срамува. Просто някой е свикнал да му внушава срам и да употребява срама в своя изгода. Исторически виновник е политическата система. Тя е определяла ценностите и ги е налагала в образованието. Откъдето пък са ги поемали медиите и са ги разпространявали равномерно из националната територия. А оттам ги улавя и възпроизвежда населението – главно онази част, която се е сдобила с деца и има кого да възпитава и обучава.

Но защо на властта е бил нужен точно срамът? Естествено, поради самия й властнически характер. Централизираната, авторитарната, недемократичната власт иска да внушава обединителни емоции, защото най-лесно е да управляваш хора, обединени в някаква кауза. Принципът на армията. Стига, разбира се, каузата да ти е изгодна – и армията да е твоята, а не на противника. Иначе става много опасно.

Тук се налага въпросът, как се конструира изгодна обединителна кауза? Най-лесно и качествено това става около някоя отрицателна емоция – срам, грях. Защото положителните емоции – радостта, например – правят човека свободен. Внушават му достойнство и сила, създават му поводи да е доволен от себе си, да се гордее с това, което сам е направил или преживял. Докато срамът и грехът го карат да се чувства малък, слаб, непълноценен. Карат го да крие разни неща, да ги потиска, да изпитва потребност от тайни, от договорки, от съзаклятия. Карат го да търси устойчивост преди всичко в колектива – независимо дали семейния, шуро-баджанашкия или националния. Споделеното опетнение сплотява най-здраво хората.

Оттам и естеството на нашия традиционен патриотизъм, който си е чиста проба взаимно психозаробване, като при хора, споени от някакво престъпление, което са извършили в миналото. Той е мрачен, мълчалив, навъсен, амбициозен, озъбен към съседите и други чужденци. Идеалите са му мрачни – „България на три морета“, „македонците са българи“. Кумирите и символите му също са мрачни – свеждат се все до мъртъвци и пролята кръв. И това не го е конструирал отведнъж някой гениален, но пъклен мозък. Създавало се е на къси отсечки по цялото протежение на новата ни политическа история. Но тъй или иначе ситуацията е такава. И действа така.

Уви, такъв калибър са тухлите, от които е изградено обществото ни. Точно за обществото става дума – иначе, ясно, че всеки си оцелява поотделно или по семейному. И ето един от ефектите. Като следи човек пресата, току срещне интервю с чужденец, който споделя нещо от рода на: „Абе много сте намръщени вие българите! По улиците изглеждате сякаш аха-аха ще си скочите по гърлата един на друг.“ Улавям се, че в такъв момент си казвам: „Този нищо не разбира, но е прав.“

И тук няма шега. Мисля, че точно екскурзиантската гледна точка понякога сканира отлично ситуацията. Радостта наистина не е на почит у нас. Изниква, разбира се, тук и там, но тайно и много лично. Сред обществото гледа да не се самозаявява. И не става дума за икономика и бедност, за казармен социализъм или мафиотски постсоциализъм, а за това какво можеш или не можеш да направиш с наличното. Всъщност, истината е, че има страшно много неоползотворени активи. Но пък влизат в разрез с традицията, а тя тласка към шизофрения. Българинът е свикнал да си угажда на тайно, а публичното пространство използва главно за оплакване или перчене. На радостта е отредено място някъде зад пердетата, докато пък територията, споделена с всички ония, които не се числят към прекия ти кръг от „свои“, се употребява за работа, надхитряне, конкуренция, фукня. Там се стараеш. На другото, скритото място се отпускаш. Доколкото можеш.

Има обаче едно такова положение, че вземеш ли да делиш света си на две контрастни половини – светла и тъмна, явна и тайна, – те постоянно напират пак да се слеят. Затова, ако човек има шанса да мине незабелязан през открития и скрития живот на околните хора, пред очите му ще се разгърнат два уж различни, но все пак застрашително подобни свята. По улиците – скръб, мрак, забързани походки, нагли брадички и погледи, враждебно настръхнали рамене. Из домовете – по две, по три насвяткани физиономии, над които припряно плуват женски торсове със салатки в ръце. От време на време някой състоятелен ентусиаст току реши да счупи инерцията и да устрои общо веселие, изкара една цистерна бира в парка, хората се надънят и после пак същото.

Съвместната радост е всъщност циментът на здравото общество. Ама онази, която наистина се практикува между хората, на неофициални места и от дълго време насам. А не която дефилира само по национални празници и по снимките в музеите и учебниците по история на подрастващите. Няма ли радост в откритото пространство, няма ли обществени, неформални, спонтанни поводи и пунктове на веселие, няма доверие, няма и общество. Точно българският случай. За разлика от немския, руския, шведския. (За чешкия, френския, испанския, португалския, бразилския, гръцкия и италианския най-добре въобще да не почваме да говорим.) Хората у нас се отпускат там, където екскурзиантът няма време да надникне – почти само в тесни кръгове с трайно сцепление. В семейството, сред неколцина приятели или малко по-широк кръг от роднини. Там основно утаяват доверието си.

За сметка на това широката градска територия, споделеното улично и площадно пространство, форумът, агората – цялата тази ничия земя е джунгла, в която принудително и нагъсто бродят настръхнали човекоединици. Там, в съвместната им територия, е полето на амбицията и конкуренцията. Там надцакваш другите или крънкаш от тях, там се оплакваш и молиш.
В това поле основен контакт е конфликтът или анонимното разминаване. А разликите между хората текат съобразно типовете роли, които те играят – дали са активни или пасивни, дейни или страдателни. „Дейците“ в общественото поле можем да ги наречем, за удобство, функционери, а „страдалците“ – функции. И тъй като обществото ни страда от неизживян патриархализъм, функционерите в него са главно мъже, а функциите – жени.

Във връзка с това се сещам за популярното наблюдение, че българинът уж мисли колективно, а действа на своя глава. Няма парадокс. Да действаш на своя глава не означава в никакъв случай, че предприемаш ходове, които си обмислял и за които съзнателно носиш отговорност. Точно обратното. Означава, че си се впуснал в импровизация на територия, в която не е заровен ценностният ти пакет и затова я усещаш като ничия. Импулсът ти съответно е или да я овладееш (ако се чувстваш силен), или да потърсиш начин да оцелееш в нея (ако се чувстваш слаб). Тъкмо според това дали предварително си се позиционирал като функционер или като функция.

С функционери в общественото поле е пълно. Това са тези, които не се стараят да участват в споделен регламент, а усвояват петна от джунглата. За тях общуването не е сътрудничество, а вид надцакване, съжителството пък – вид надбягване. Едни седят разкрачени в автобуса и не се посместват, като седнеш до тях. Други оглушително летят на мотоциклетите си из центъра на София, а вероятно и другаде. Трети се побъркват от амбиция да ти докажат какво могат зад воланите си всеки път, като ги изпревариш – или дават газ към тебе, като те видят да пресичаш. Случвало ми се е да махам с ръка на някоя маршрутка – един вид, съвсем открито предлагам пари срещу превоз, а шофьорът хич не ме вижда, защото абсолютно идеалистично се е развихрил да изпреварва. От всички тия хора и инциденти като че ли струи посланието: „Тази територия е ничия, значи ей сега ще стане моя! Ей сега ще им покажа кой съм аз.“

При тия постоянни битки навсякъде и между всички територията логично си остава пак ничия. Само дето е погълнала усилия и енергия, които биха могли да се канализират в много по-конструктивна посока от елементарното себедоказване. Плюс това падат и жертви. Не само сред преките участници в битките за овладяването на споделеното пространство, но и сред тези, които се чудят как да оцелеят между капките – гореспоменатите функции. Типични функции и жертви от такъв калибър са например запъхтените жени, които с торби в ръце хукват да пресичат на червено, без да се озърнат. Или пък тези, които се гушат в сладкарниците и си бъбрят над кафе или пастичка за чудотворни икони, зодии, руски екстрасенси, български баячки и лековити изворчета. От тях струи друго послание: „Надежда има само в чудото.“

Съвместното ни пространство, с една дума, е оскотяло от напрежение и борба. И почти няма радост. Дори ако тръгнем да си говорим не за случки и типове от ежедневието, а за по-глобални емблеми – на голямото общество, на нацията – рано или късно стигаме пак до същото. Сред емблемите на съвместното изживяване липсва точно разпускането, удоволствието. Помъча ли се да си представя стандартна маса в кръчма, в съзнанието ми нахлува образът не на оживена група позачервени и разгърдени веселяци, а на двойка безмълвни пияници със злобни лица.

А нека вземем съвместността и в плана на традиционните национални емблеми и символи. Нека за момент си представим България като символична жена – как ще стои и как ще изглежда в сравнение с някои други страни и култури, от типа на, да речем, ирландската. И в древната си митология, и в произведенията на своите класици ирландската нация фигурира, общо взето, като младо момиче на природно зелен фон. България, за контраст, изниква почти неизменно като бабичка с черна забрадка или в най-добрия случай огрухана женица с деца на ръце. Едната е мома Ирландия, другата е баба България. Къде отиваме ние? И все още има хора, които да вярват, че нацията може да заживее нов живот само ако се обедини около старческите си символи?

Парадоксът тук е, че в този план Ирландия и България са съизмерими. Ирландия е млада нация с древна култура. България също. Едната култура, обаче, слага акцент върху младостта, природата и зеленината, върху регенеративната си способност. Другата се пъчи да докаже колко е стара и първа. Опъва гръб, издува вратни жили. И какво – доказва го. Браво. Изглежда одъртяла и се държи като първия човек. А в очите на другите остава безрадостна и безинтересна. И с пълно основание. Какво като ти е стара културата? Ако при цялата си старост тя се е докарала дотук, значи или лъже, че е стара, или напразно си е губила времето да остарява, нищо ценно не е научила. Оцелявала е като камък край пътя, без мозък, без дори наблюдение, стисната в себе си като зъби.

Проблемът между нациите е, че ирландската се е образувала много отпреди да се роди ирландската държава. Тоест, общество със свое самосъзнание и взаимно доверие е имало, преди да ги има въобще инструментите и структурите на държавната власт. Същото е положението и при чехите, поляците, немците, италианците и т. н. Докато при нас се е случило обратното. Държавата се появява през 1878 г., преди да се появи общество и обществено съзнание. Тя изниква като обединителна рамка на едно предимно селско, разпиляно, изключително разнородно по своя етнически състав население, което е поддържало доверие само в тесен битов план, сред семейството, роднините и неколцина приятели. Докато гражданското общество възниква на база на урбанизацията, резултат е от надсемейното сдружаване на хората. От съвместното общуване, съвместните ценности, съвместните радости.

На мястото на тия последните у нас зее дупка, която не е запълнена с нищо аналогично. Нито с грам веселие и доверие. Изпълнена е главно с призиви за борба, с жажда за мъст и реванш, с бъхтене, свъсени вежди и кръвясали погледи. Сякаш съществуванието ни е застрашено, ако не се лее кръв. В нашата заедност като че ли няма как да се живее и може само да се мре. Идентитетът ни е ужасно несимпатичен, грозен, необщителен, дори антиобществен. И най-актуална последица от него е днешната емиграция – на мястото на афишираните обещания за колективен напредък и призиви от типа на „Сите българи заедно“. След като няма съвместни радости, няма какво да ни споява. А няма ли какво да ни споява, всеки се спасява поединично.

При това положение на нещата между хората, съвсем естествено е, че днес България е сред най-бедните страни в Европа. Ако не е и най-бедната. Естествени са и съставът и действията на политическия елит през последните петнайсетина години. Първо, този елит е продукт на същата култура и ценности. Второ, каквато и простъпка да направи той, трудно може да се организира масово противодействие спрямо нея поради традиционната липса на доверие в общественото ни пространство. Затова се получава така, че в България и радостта, и бунтът текат постоянно, но всеки път встрани. И рядко преливат отвъд първото кьоше.

На сутринта след изборите

Както и да си го мисля, вчера беше голям ден. За пръв път виждам българското общество да постигне такъв забележителен консенсус в един граждански вот. Повтарям, граждански. А не партиен. „Герб“ победиха не заради способността на партийната им централа да култивира масов фанатизъм, а защото успяха да съсредоточат в себе си надеждите на обществото за промяна към по-добро, за повече справедливост, за зачитане на законите и нетърпимост към корупцията. Изведнъж вчерашната дата израсна пред очите ни като рожденият ден на българското гражданско общество. То гласува преобладаващо не за пристрастията си, не за частните си истини, желания и амбиции, а за споделени ценности. С една дума, роди се! Дано да оцелее и да порасне!

Кои загубиха в тазгодишните избори? Това ясно. По-интересен е въпросът, кое загуби? Загуби играта без правила. Загуби откровената лъжа, която високомерно хвърляше прах в очите на част от хората. А с друга част от хората същата тази лъжа полугласно се опитваше да се спазари.

Честно казано, въпреки разочарованието си през 2005 г., когато БСП взеха кормилото на страната, не съм мислил ни за момент, че те ще си позволят такова гадно управление в следващите четири години. Преядоха с власт. Всички важни институции бяха техни, както и огромната част от по-маловажните. Вместо да използват тази власт за общото благо, каквото е предназначението на властта в днешно демократично време, те я приватизираха за частно ползване от съпартийци и съмишленици. Сътвориха корупция, равна само на собствените им амбиции за лично и колективно облагодетелстване. Провалиха шансовете ни за бързо икономическо скачване с останалите членки на Евросъюза в самото навечерие на глобалната криза. В сферата на културата и изкуството започнаха да си раздават ордени и медали почти само помежду си.

Това преяждане с власт беше много глупаво. Те го постигнаха, защото го искаха. Но именно това показва колко са изостанали манталитетно и информативно, и от какъв недостиг на интелект страдат кадрите им. При демокрация никой няма интерес да държи цялата власт, защото, каквато и гафова ситуация да се случи, все той ще е отговорен. Няма кой друг. Елементарна логика, но явно непостижима за ума на някои.

Аз наистина мисля, че при тях интелектът е кът. Те не са нормална партия, а кланова. При тях най-голямо значение има кой от какъв комунистически род е, след това е важна лоялността му към партията и едва накрая, ако другото е налице, може да бъде отчетено какви качества има. Това означава, че те сами задръстват пътя на вътрешното си обновление и развитие. Да оставим настрана факта, че тая тяхна аристокрация се състои главно от селски родове, в които дядото е бил партизанин преди 1944 г. или пък прадядото е участвал в Септемврийското въстание от 1923 г. Това са произвели те – една охранена селска аристокрация. Но основният дефект е, че при тях младите попълнения не могат да направят кариера на база на инициатива и способности, а само на база на някакъв си произход.

Един друг техен дефект е също така страшен. Тия хора не могат да печелят пари. Ако можеха, щяхме да сме значително по-добре икономически, въпреки кражбите. А те са некадърници в бизнеса. Свикнали са само да точат пари от държавата. За тях думата „бизнес“ не означава дейност в ситуация на свободен пазар. Означава някаква форма на партиен слугинаж с резултантни икономически привилегии.

Това е една ужасно изостанала партия, не преживяла остатъците от феодализма в манталитета си. В нея са заложени жаждите на предците им селяни и тук-таме работници, които са гледали луксозните витрини и скъпо облечените минувачи по улиците и са им текли лигите от мераци по консумация. После са се опитали да си изградят свое подобие на аристократичен рай. Обаче в други условия, и това им е грешката при изчисленията.

Толкова се самозабравиха „комунистите“, особено след корупционните гафове спрямо Брюксел, че започнаха да ни лъжат по медиите директно в лицето. Ние виждаме застой по всички етажи на обществото, те ни разправят за огромни успехи и благоденствие. Ние виждаме корупция и феодализъм, те ни разправят за честност и почтеност. И нещо повече. Купиха основните масмедии и ги накараха да ни досаждат с цялата тази пропагандна помия. Канал 1 на БНТ се превърна в предизборен щаб на Сергей Станишев и пиар-трибуна на президента Първанов. Другите тв програми с национално покритие не бяха рязко по-различни. Вестниците отделно. През последните няколко години в. „Труд“ системно служи на президента и потупва благосклонно по рамото Ахмед Доган. В. „24 часа“ прави службашки движения в близка сфера, с малко по-изявени симпатии към СДС и ДСБ, без да изключваме споменатите досега. В. „Класа“, „Поглед“, „Монитор“ и „Уикенд“ „почервеняха“ буквално пред очите ни и в резултат на това гражданските им послания се свиха до пълно изчезване. Подобно развитие изживяха „Телеграф“ и „Политика“. Изобщо, пътят на милионите на Ирена Кръстева и някои нейни съребреници беше път и на видима политико-партийна преориентация на медийното пространство.

Това пак беше гаф. Медиите започнаха да повтарят все едни и същи работи, поради което, вместо да манипулират успешно публиката, влиянието им се стесни до минимум – да не кажа „до нула“. Хората просто престанаха да им вярват. Това купените медии, а и купувачите им, май не го разбраха. Те не усетиха съпротива срещу пропагандата си, но го изтълкуваха като успех, сякаш са си свършили тарикатската работа безукорно и са пратили народа да лапа мухи в девета глуха. Много лошо е да подценяваш народа. Обикновено след това съжаляваш горко, но вече е късно.

Оставям най-важното обобщение за най-накрая. В тия избори българинът показа, че иска да живее в един почтен свят, където се спазват законите, а не в една феодална провинция, където всичко зависи от това, кого познаваш и кому служиш или се подмазваш. Казано с други думи, българинът вече преобладаващо е гражданин. Българинът предпочита да живее не в света на устната договорка, а в света на писмения регламент – законите, конституцията. Това, че досегашните управници се оказаха манталитетно изостанали спрямо масовото население, се обърна в крайна сметка срещу тях самите.

Опити за евролитература

Успях да дочета романа „13 рози“ на Никол Данева (ИК „Труд“), въпреки постоянното си желание да го захвърля, което ме съпътстваше още от страница 51. Трябваше да го захвърля. Бях прав. Не може да се очаква подобрение в нещо, което тече на такова ниско ниво още в композиционно най-важната си част. Типична лайфстайл-проза, предназначена за една охолна и полуобразована аудитория от „буржоа-благородници“ – хора, нагълтали се отскоро и с пари, и с култура, но впечатляващи само с първото. То, в крайна сметка,  се трупа по-лесно.

Романът принадлежи към вълната от четива, производни на „Шифърът на Леонардо“ на Дан Браун, само че с патриотично заземяване в наша територия и митология. Пак става дума за древен текст, пак всичко се върти около сензационната тайна, че Исус е бил женен за Мария Магдалина, която всъщност била „апостол над апостолите“, пак има тайнствени събития и още по-тайнствени преследвачи. Новото е, че сюжетът тече в България, в него илюстративно са впрегнати богомилите, катарите и албигойците, а самата сензация е, че Исус е бил посветен в орфизма на Перперикон, а Мария Магдалина се заселва след смъртта му край бреговете на река Арда и там прекарва остатъка от живота си. Тайната бива успешно разкрита от двете близначки Мария и Магдалена, съпроводени от техните интимни партньори Александър и Николай, въпреки че начинанията им постоянно аха-аха да се осуетят от демоничната Габриела, слугиня на Сатаната, която е нещастно влюбена в Александър и заради пренебрежението му жадува кърваво възмездие. Нещата обаче завършват щастливо, всичко се изяснява, Габриела обезумява безвъзвратно, а Александър поднася сватбен пръстен на Магдалена. Завеса.

Романът излезе през ноември 2008 г. и веднага в популярната преса се появиха отзиви, уверяващи ни, че той е скандален, революционен, дори опасен за Българската православна църква и Ватикана. Уви за него, това е пиар. Сюжетът не е нов и е на практика незабележим сред многото други подобни, също така незабранени четива: „Жената с алабастровия съд“ и „Мария Магдалина, невяста изгнаница“ на Маргарет Старбърд, „Според Мария Магдалина“ на Мариане Фредриксон, „Страстта на Мария Магдалина“ на Елизабет Кънингам, „Мария на име Магдалина“ на Маргарет Джордж, „Тайната Магдалина“ на Кай Лонгфелоу и др. Между тях „Шифърът на Леонардо“ не заема най-първото място, макар че по популярност бие останалите. Всъщност ако не го броим него, бихме могли да заключим, че сюжетният мотив не е скандален, а дамски.

Самият стил е общо взето плитко сензационен, с особено силни вибрации в областта на любовната тема: “Бе се събудила като от удар, изтръпнала от еротичното съновидение и пронизващия спомен за тяхната раздяла. И за унижението, което бе изпитала, предлагайки му при последната им среща тялото си, достойнството си и богатството си.” (с. 5) Иначе, в центъра на вниманието е разследването, което е разгърнато старателно и последователно. Бедата е, че авторката не е могла да надхвърли възможностите си, защото най-слабо изразени в романа са две от най-важните съставки на евентуалния му успех – вложената обща култура и задният план на централната интрига. Данева е проучвала съвестно източниците, но някак си личи, че тръгва от много ниски базови знания. Това не може да се скрие – и тук, и по принцип. Читателят добива впечатлението, че за нея и героите й всичко що намирисва на езотерика и загадка е еднакво достоверно, екзотично и най-вече фрапантно. Дали ще е Библията, популярните книжки от типа на Ерих фон Даникеновите или някое ръководство по магии и заклинания, все тая. Не знам колко трябва да се гордеем с нивото на културата от древните български земи, но книги като тази ме карат да настръхвам при мисълта колко нисък е долният праг на културата по днешните български земи.

Две-три думи за задния план на сюжета. Романът на Дан Браун – ако ще говорим за вдъхновителя – не е шедьовър, но може да послужи за пример колко странични, дребни детайли са нужни, за да стане картината зад събитията пълнокръвна, с което да им придаде допълнителна увлекателност. При Никол Данева уж всичко се развива в България, а България я няма. Тук-таме изникват бледи контури и едри щрихи, но без подробности:

„Селата в района бяха предимно турски и почти всяка къща беше закичена с чиния, насочена към съседна Турция.“ (с. 37)

„В някои среди беше престижно да се похвалиш ей така между другото какво и кого си видял на тазгодишната „Аполония“ и кои са най-новите течения в изкуствата и литературата, и кой каква пластика на лицето си е направил, че и на други части на тялото…“ (с. 177)

„Окъпана след бурята, София изглеждаше едновременно ярка и задръстена – пълна с коли, с обрулени клони, листа и всякакви дребни боклуци, довлечени от мътните порои, заливали допреди час улиците. Близначките прекосиха площада, прескачайки локвите, и влязоха в Археологическия музей.“ (с. 261)

Детайли, както виждаме, има, но са толкова общи, че на това ниво биха могли да бъдат извадени като от България, така и от Гърция или Иран. Но какво, въпреки всичко, ми се понрави в романа на Никол Данева? Съвсем дребно е, но го има. Все пак това е урбанизирана проза, при това второ или трето поколение. Говоря не за авторката (нея не я познавам, нито рода й), а именно за прозата. Беше ми например хем странно, хем може би някак симпатично да видя на едно място реплика към таралежа – животното таралеж – като към някаква екзотична твар, по-близка до аквариумните рибки, отколкото до котката или змията: „Хей, ако пак си пускаш бодлите, таралежче такова, нищо няма да чуеш!… – Магдалена се засмя. Обичаше да я нарича с името на онова бодливо, симпатично животинче, което се защитаваше по толкова оригинален начин.“ (с. 11) Какво развитие на светогледа от Йордан Радичков, през Деян Енев, насам! Е, не на постиженията. Но все нещо, макар и само културологично.

Само два месеца след излизането на „13 рози“ се появи и друг роман на същата тема. Абсолютно същата. Заземяването обаче е другаде. Основните герои са пак българи, но те пътуват из цяла Европа. Става дума за „Мастиленият лабиринт“ на Людмила Филипова. Почти веднага след излизането му, из пресата протече кратък конфликт, в който най-напред Данева обвини Филипова в плагиатство, а след това Филипова й отвърна с доста убедителна контрааргументация. Останах с впечатлението, че кавгата се породи от ревност, но не между авторките, а между издателските къщи. Вероятно „Труд“ се почувства застрашен от „Сиела“, която издаде „Мастиленият лабиринт“, и по навик реагира скандалджийски.

Сюжетните прилики между двата романа са големи, но няма как да е другояче при две четива, производни на трето и допълнително повлияни от четвърто или пето. И двата са вторични, имитативни, замислени са в контекста на една световна сюжетна мода. Обичаен е даже патриотичният им импулс да интегрират и българско сюжетно присъствие сред стожерите на книжното си пристрастие и вдъхновение. Например, в споменатия по-горе роман на Елизабет Кънингам, която е ирландска писателка, Мария Магдалина се разглежда като поредна реинкарнация на келтската кралица Майва. Така, съзнателно или не, те представят една малко неумела литературна страна от опитите ни за светкавична интеграция в Европейския съюз. Но няма нищо тревожно, особено като имаме предвид, че другите ни опити – икономическите, политическите – са засега още по-неумели.

„Мастиленият лабиринт“ е по-изпипан сюжетно и стилово роман. По-организиран е. И някак по-културен. В него е вложен повече усет към литературата, а и към тайнствата, които тя крие или е способна да създава. Централната интрига, обаче – разгадаването на тайната и съпътстващите обстоятелства около него, – не просто организира романа. Тя го и изпълва, изчерпва го. Извън нея няма нищо. Нищо лично, извън най-общото. Героите са схематични, а още по-схематичен е животът им, отдаден единствено на функциите, които те изпълняват около разгадаването на загадката. „Мастиленият лабиринт“ е един драматизиран ребус, компетентен, но сух и неизразителен.

Върху това произведение е работено много. Не само от Филипова. В края му са внимателно изредени (с благодарности) всички, които са помагали за оптимизирането му. Сред тях са хора, съдействали за пътуванията на авторката до съответните сюжетни места (Стилиян Иванов, Деян Неделчев, Пламен Грозданов), специалисти консултанти по археология (Николай Овчаров, Петранка Неделчева), редактори и съветници по литературната обработка на текста (Иванка Томова, Мария Станкова, Амелия Личева, Митко Новков). Вярно, това говори за доброкачествено его у авторката, за готовността й да се учи от другите, за коректността й към тях. Но вярно е и че такъв екип не може да си позволи всеки. Това огромно обгрижване едва ли би било осъществимо без политическите позиции на рода на авторката (Гриша Филипов, бивш член на Политбюро и премиер на България) и икономическите позиции на съпруга й (Божидар Колев, собственикът на веригата “Технополис”). Обгрижването е съчетано и с една постоянна пиар-кампания, с една машина от хора и връзки, която непрестанно лансира скромното засега творчество на Филипова по медии, панаири и фестивали, искайки някак да натрапи у нас и навън усещането, че тя не просто е български писател, не просто е даже репрезентативен български писател, но и направо репрезентира българската литература. Това не остава скрито за публиката. Напротив, то поставя Филипова в изкуствен контекст спрямо останалата ни литература – като в “ин витро” епруветка или своеобразен социален скафандър. Получава се в резултат и някакво странно впечатление, сякаш цяла България е ангажирана да работи неуморно за каузата на един-единствен автор, който да не прави друго, освен да пише, да пише, додето накрая „ни“ представи достойно пред Европа с един наистина европейски роман. Както го и разхвалват насам-натам. Не е ли малко смешно? За мен, е. Нещата пак се свеждат до „ние“, а не до „аз“. Пак нашенски провинциализъм, но вече откъм по-охолната му страна.

Людмила Филипова е умна и отдадена на литературата. Има и култура. Но нещо пречи на прозата й да стане истински добра, въпреки екипа от помощници. Цитирам няколко характерни пасажа. Нарочно ги вадя от къса секция:

„До него стояха други двама, които обясняваха, че са научни работници, а всъщност приличаха на гладни мишки в мокри дрехи.“ (с. 26)

„Иначе беше дребен и плешив, като единствената му коса бе назъбен венец, обрасъл около лъскавото му кубе.“ (с. 27)

„Вера мушна ръка под лакътя на Христо Кузманов, завеждащ Етнографския музей. Усещаше как краката й затъват в преспите, а тя все по-трудно ги изскубва оттам.“ (с. 25)

„В центъра имаше рисунка. На нея се пъчеше крал, стиснал здраво позлатения си трон.“ (с. 29)

„По вековните каменни зидове, издигащи се от двете й [на Виа Апиа Антика] страни, се открояваха мраморни барелефи, останки от древни постройки. Някога хората оползотворявали всеки наличен материал в строителството.“ (с. 31)

Това са примери за дребна, но постоянна езикова немара. В първия цитат имаме несполучлив опит за разгърнато сравнение. Там хомогенен образ просто не се получава. Мишките обикновено не носят „дрехи“, за да си ги представим лесно в мокри такива, а след тях и „научните работници“. Така образът, неполучил въплъщение, останал необективизиран, се буквализира в съзнанието ни и ни кара да се питаме полу на шега: „Хубаво, дрехи, ама човешки или миши? А гладните мишки как изглеждат? С увесен нос или мършави?“ Все такива работи.

Във втория пример „плешив“ носи очакване за „абсолютно без коса“ и затова „единствената му коса“ идва като лека изненада или антитеза. Което би трябвало да се открои, като например в: „Иначе беше дребен и плешив, само лъскавото му кубе бе опасано с назъбен венец от коса.“ В третия пример пък имаме описание на драматичен пеши преход през швейцарските Алпи, което уж тече през съзнанието на „Вера“. И изведнъж, сред бурята, получаваме отривиста информация кой е „Кузманов“ и какво работи. Тя ли си го е помислила ей тъй ненадейно в мрака? Или авторът се е намесил с пряка характеристика изотникъде? Ясно, че е второто, но двете перспективи, вътрешната и външната, се преплитат и задръстват хода на прочита с някаква координатна мътилка.

В четвъртия пример получаваме внушението, че кралят е вдигнал с две ръце трона, а той сигурно просто седи на него със здраво впити в ръкохватките ръце. В петия се оказва нова двусмислица – какво изразява второто изречение, като извод от първото? Мрамора ли репликира? Или намеква, че много се е крадяло от постройките оттогава насам и те постепенно са се превърнали в „останки“? Някак не е ясно, въпреки че подозрения можем да имаме в подкрепа на последния от двата варианта.

Това не са инциденти. Езиковата несъобразителност или немара постоянно съпътства героите и събитията. Но и това не е всичко. Словесните образи в романа по принцип имат абстрактни очертания, съставени са от едни по-прави линии, от един по-геометричен релеф, отколкото съответките им в реалността. Струва ми се, че Филипова има богата прочитна култура (макар и основана главно на трилъри), която обаче е в дисбаланс с житейския й опит. Сякаш твърде много от житейските контакти и проблеми са й били спестени. Поради този дисбаланс тя често пъти не знае коя фраза да избере за конкретния случай, защото изборът може да се направи само от по-висока позиция на наблюдателския и словесен опит, над сегашната.

Затова прозата й се получава монотонна. И в крайна сметка безинтересна. Пореден опит за евролитература с частично локален успех. Без представката “евро”.

Трансформации в литературното поле

В момента литературен живот у нас… е, не чак „няма“, но от него нищо не произтича. Сам той въобще не може да пробие до медиите, освен в специално отредените за това кьошета – литературни страници във всекидневници, съобщения в интернет за предстояща премиера на книга в „Червената къща“ и т. н. Неща от този род. Не генерира интересни новини. Няма и очаквания към него в тази посока. Можем да определим ситуацията като пълен разпад на литературния център. Ако у нас е имало някога подобие на такъв „център“, то вече не действа. Не излъчва послания. И не упражнява никаква власт отвъд собствената си, разделена на няколко клуба територия. С това литературата ни прилича на малко частно радио. Ако отидеш на вълната му и надуеш звука, може да ти събори стените. Но отдалечиш ли се на два квартала разстояние, ще чуеш само обичайните космически звуци.

Разпадът на т. нар. „център“ активизира обаче дейността на други „центрове“. Това е най-хубавото в ситуацията, която е вече факт. Текущото битие на литературата ни вече е основно „встрани“. Имам предвид периодичните издания, където един писател има шанс да публикува „последното“ или „най-новото“ си. И разбира се, умишлено не броя електронните издания, тъй като при тях идентитетът не е точно географски.

Та от досегашната „централна“ литпериодика продължават да съществуват само „Литературен вестник“, който е полуумрял и вегетира на инжекции, „Култура“, в която литературната ориентация е само една от няколкото, и практически невидимият „Съвременник“, който няма никакво значение, освен като фиш в Националната библиотека. Може би, въпреки името си, е заложил премного на бъдещето, защото настоящето му е крайно обезкървено.

Значително повече текущ живот виждаме – каквото и да е – в споменатите литературни притурки на политическите всекидневници, макар че там той е неравномерен. В „Труд“ са се затворили в ограничен кръг от традиционни любимци и почти не подават нос навън. Ако ще е интервю, то ще е със Стефан Цанев или Валери Петров, ако ще е съобщение за новоизлязла книга, тя ще е пусната от издателството към вестника. Останалото е някаква тънка рекламна пяна. Всъщност мисля, че литературата дълбоко не ги интересува – извън поддържането на някакъв набор от взаимоотношения на лична или политическа основа.

Във в. „Сега“ също поддържат литературна страница, която открай време е равна – ни нагоре, ни надолу. Но е добре, че я има. „Монитор“ дълги години се отличаваше с концептуална нелитературност, но напоследък е активизирал амбиции в обратна посока и страницата им в момента е сред най-интересните. Заслугата е на Деян Енев и Людмила Габровска. „Новинар“ няма точно такъв тип „страница“, но показва, че следи литературата, явно заради интересите на собственика му Любен Дилов – син. Неотдавна засвидетелства литературно присъствие, малко куриозно, и в. „Българска армия“, с притурката си, списвана извънредно ентусиастки от поета Лъчезар Лозанов. Това вместилище на книжно-събитийна информация би трябвало по задание да е дъно на периферията, обаче не е, именно заради амбицията на Лозанов да я композира и поднася интересно, разнообразно, с цветни снимки, на жив език.

Актуалността на литературата може и да страда като цяло, но антологийността й е в подем. Не преувеличавам. Днешната ни литература всъщност е съсредоточена главно в дебели списания и алманаси вън от столицата. В Пловдив е сп. „Страница“ на Клео Протохристова и Борис Минков. Във Велико Търново Сава Василев върши серия подвизи около поддържането и композирането на алманаха „Света гора“ (над 600 страници литература ситен шрифт, което значи над 800 „нормални“ страници). В Бургас пък започнаха да издават сп. „Море“. Там са Георги Ингилизов, Иван Сухиванов и Росен Друмев. Можем категорично да кажем, че българската литература силно се децентрализира напоследък. Защото извън тия издания влиятелно присъствие в литературното поле регистрира кажи-речи само интернет – „Либерален преглед“ на Златко Енев, LiterNet на Гео Чобанов, „Litclub“ на Емилиян Николов, „Public Republic“ на Наталия Николаева и някои други. В тази връзка, мнозина следят и „Книги NEWS“ на Стоян Вълев (може би даже повече, отколкото някои от гореизредените), макар че громящата и еднопланова афектност в коментарите на Вълев – която иначе вероятно вдига процентите на читателския интерес към сайта – умее да настройва срещу себе си по-култивираната аудитория.

И още нещо хубаво искам да изтъкна – самочувствието на новите „центрове“. Те не се чувстват прикачени на акумулатор към столицата, както беше практиката доскоро. Все още са малко всеядни в подбора и оценките си, но ми се струва, че вече започват да развиват самочувствие в качеството на независими и откроени източници на конкретно литературно послание. Подемът е особено очевиден в Пловдив, където даже рискуват да стигнат до другата крайност – да развият местен културен шовинизъм.

Е, надявам се, че няма да отидат чак дотам.

Пак за българския ген

Благодаря за всички смислени, трезви реплики по темата. Лично аз не виждам основание да се съмнявам в добросъвестността на швейцарския институт. Струва си човек да му разгледа сайта (http://www.igenea.com) – там си пише всичко, има ги дори снимките на специалистите, участвали в това или онова проучване. Иначе, не са радетелска организация, работят по конкретни поръчки и не разгласяват данните на клиента си, освен ако той сам не пожелае това. Правят индивидуални и колективни изследвания на произход срещу заплащане. Всеки човек на света може да им изпрати слюнна проба и ако прибави към нея сума, варираща между 105 и 650 евро (според дълбочината на проучването, която си е избрал), до няколко седмици получава отговор и после сам решава какво да прави с информацията.

Сега, ония проценти от генетичния профил на българите и останалите са били за пръв път оповестени от сръбско списание – „Нин“. Има и за сърби, и за македонци, и за немци, и за други. Оттук вече май започва политическата игра. Македонците са изкарани с 30% кръв от древните македонци, 20% е германска, 15% – славянска, 15% – гръцка. Въпросът е, какви точно проби са послужили за създаването на мострата, на база на която се изчисляват тия проценти? Дефинирани ли са достатъчно отчетливо древните македонци? Защото в историята си имат паузи, при това големи. И после, откъде са взети пробите, от какви човешки останки? В Англия, например (гледах един филм по „Дискавъри“), когато преди години решават да проучат примеса на викингска кръв на Острова, отиват да правят изследванията си специално в разни затънтени селца, встрани от основните търговски пътища, защото там е имало по-слабо текучество на гени. В македонския регион има ли такива места – със слабо движение на населението през хилядолетията, със съхранени генни показатели от „ония“ времена? И точно от такива места ли произхождат пробите, послужили за съставянето на профила? Защото на Балканите такива ветрове са духали народите нагоре-надолу, че много неща, които изглеждат ясни и подредени, може да се окажат само подредени. И по-малко ясни. Затова данни от тоя тип трябва да се тълкуватпредпазливо, още повече че са постоянно заредени с потенция за политически конфликт.

От огласяването на „македонските“ данни в сръбското списание могат да търсят някаква политическа полза и македонски, и сръбски кръгове. В Македония националистите търсят етническа легитимност на политическата си система, която съществува само от 1990 г. Това е плод на невежеството им, разбира се – но къде национализмът, в този краен вариант, не е плод на невежество? Всъщност те нямат проблем. Държавата им е законна и призната. За авторитета й не й трябва дълга етническа биография – напротив, отъждествяването между държава и етнос, нация и етнос, е сравнително отскорошно, от края на осемнадесети век (преди това такова нещо няма). Имат официален език, следователно „македонски език“ съществува, какъвто и да е произходът му. Защото официалният език – езиковият стандарт – също е преди всичко политически конструкт. Той е тъждествен със собствената си правописно-правоговорна норма, а не с миналото си – и щом македонците имат такава норма, значи си имат и език. Друг е въпросът, че в нашия регион езиковият стандарт се сакрализира и му се приписват магически функции, които в действителност не са му присъщи.

Най-желателното нещо в случая (и въобще) е този тип данни да загубят значението си, митологичната си аура. Поне колективно-етническите. Иначе е много симпатично този или онзи човек да поиска да изрови някой свой корен от древността. И на мен би ми било интересно. И още как. Но в това няма беда. Бедата идва, когато се намесят политическите интерпретации – „ние българите“, „ние македонците“, „ние сърбите“, кои колко са такива и най-вече, колко по-“такива“ са от другите. В тази област рационалното знание у нас е зачатъчно и датира отскоро. Все още преобладават митологиите. И тъй като постоянно се обърква кое е етнос, кое е нация и кое – държава, споделената ни култура по темата е един гювеч от приблизителни понятия. Точно в този гювеч най-охотно си вирее примитивният национализъм.

За генетичния профил на българите

Странно как не последва никакво брожение около данните, които изскочиха от швейцарския институт по генетика „Игенеа“, оповестени у нас почти само от в. „Труд“ (броят от 27 май т. г.). Според съставения ни генетичен профил, ние българите дължим 49% от кръвта си на древните траки, 15% е славянска, гръцката е също толкова, македонската е 11%, финикийската – 8% и т. н. „Прабългарска“ няма регистрирана. Явно, толкова им е била числеността на заселниците от VІІ век, които са се наричали така. Нямало е проблем да се претопят без остатък в местното население и да му завещаят само името си. Ние, един вид, сме точно толкова генетични българи, колкото и лъвовете пред Съдебната палата са типични животни от региона. За славяните, отделно. Немците се оказват по славяни от нас – 20%.

Хубавото на науката е, че където влезе през вратата, митологията изхвърча през прозореца. Пресата ни сякаш си глътна колективния език. Млъкна по темата. Историците националисти не подеха яростни контрареакции, както бихме могли да очакваме. Странно, наистина. Липсата на ярост не е в стила им. Или може би я проявяват само когато отпреде им върви една държавна бърсалка и замита гласовете на евентуалните опоненти?

Впрочем, един такъв отзив има. В броя на „Монитор“ от 27 май е поместено интервю с проф. Тодор Балкански, където той нарича данните „маньовър на съвременния македонизъм“, явно поради това, че идват от публикация в сръбско списание и са допълнително раздухани от пресата в Македония. Все пак той не стига дотам, че да подозира швейцарския институт във фалшифициране на данни. Окачествява публикацията като „непочтено дилетантски прочит на някакво изследване“.

Е, да, но процентите от изследването стоят. Те не са „някакви“ проценти, а точно определени. „Някакви“ са по-скоро постулатите на историка-македонист от БАН (всъщност него го боли само македонският аспект на нещата). Но нека цитирам:  „[К]огато сме дошли по тези земи, ние българските славяни…“ Славяните са „дошли“? Вярно е, че в историята всеки някога „идва“ отнякъде, но не съм чул да има сведения за славянско-българска конница, дошла тук в ония отдавнашни времена. И още: „Македонците се опитват да ни търкулнат, за да направят лавина за нашия народ.“ Това, макар и нечленоразделно, вероятно означава: „македонците искат да ни скроят кален етно-номер“.

Е, ясно. Но искрено се надявам горното да не се брои за научен език в родните ни исторически кръгове. Лично аз го наричам „разпасано кафеджийско дърдорене“, което срива автоматично статута на казаното. Все пак може и да греша. Може би точно в момента историците в БАН сериозно проучват фактора „лавинност“ у македонската нация или степента на „търкулваемост“ при българите. Ако това е така, аз, разбира се, ще се извиня публично, заради невежеството си. Дотогава обаче няма да считам формулировката на проф. Балкански за терминология.

Сега, какви изводи бихме могли да си направим от наученото по-горе? Най-напред, радвам се, че запълних едно бяло петно в културата си, което датира от ученическо време и май си остана някъде там в ученическото време. Чудел съм се понякога, всъщност къде са отишли траките, за които учехме, че са преди нас българите? И какво се оказва сега? Че не са си отивали никъде. Стояли са си тука. Ето ни нас, резултатът им, „под вънкашност чужда и под име ново“.

Резултатите на „Игенеа“ подсказват и за нещо друго, което по-образованите всъщност отдавна го знаят, но уви, те нямат представителство сред политиците и в медиите, та затова не му се дава кой знае каква гласност. А именно, че понятието „българин“, както и „немец“, „англичанин“, „китаец“ и т. н., е политическо, а не етническо. Тоест, българи сме, защото се наричаме така и обитаваме територията „България“, а не защото имаме някакъв мистичен ген, който води назад до зората на новата ера, а според Йоло Денев – дори още две хилядолетия нататък, до един момент, в който „българите“ кацнали със звездолет в Андите.

Това последното е налудно, разбира се, но дивашкият национализъм на част от домораслите ни историци – сещам се за Петър Петров на първо място – е много малко по-малко налуден. Впрочем, много ми е интересно как ще реагират те. Защото трябва да реагират по някакъв начин, ако искат да запазят поне микроскопична част от легитимността си на „учени“. Не върви да се „снишават докато отмине бурята“, с надеждата, че всичко ще се забрави и пак ще остане „тяхното“. В днешната дигитално-глобална епоха бурите не се очертава да отминават. Защото шансът да изчезне без остатък някой факт е минимален.

В ТЕАТЪРА ЖИВОТЪТ ПРОДЪЛЖАВА

Като стана дума за скандали, този вторник гледах една скандално хубава пиеса в Театър 199 – комедията „Старицата от Калкута“ на Ханох Левин. Беше ми за пръв път, въпреки че се играе вече над 2 години. Не ходя редовно на театър – не съм познавач, не „следя“ какво има по сцените, – което явно ми дава от време на време шанс да открия стойността на общоизвестното. Тъй или иначе, ако някой още не я е гледал, препоръчвам му я най-горещо. Класически абсурд, в плана на Йонесковата „Плешива певица“. Все едно пиеш изворна вода – ама от зората на извора, когато изворът беше извор. Ако беше им хрумнало да вмъкнат някъде към края прочутите реплики „А какво прави плешивата певица? – Все още ходи със същата прическа.„, сигурно и авторът нямаше да забележи разликата.

Комедията се състои от поредица скечове, които пародират сценки от живота в карикатурен мащаб поне 4:1. Хуморът й предпочита да се обляга най-вече на темите за смъртта и безукорното действие на отделителната система. Класическият абсурд ме лъхна още от самото начало. И веднага ми стана интересно какво ще тече до края. Защото абсурдът не е абсурд, ако не епатира. Ако не бие шамари на средната класа, заради самодоволните й предразсъдъци. Казах си: „Нима е останало още нещо за епатиране? Какви предразсъдъци вече? Каква средна класа?“

Оказа се, че има. Всъщност дадох си сметка, че точно в днешното флуидно време хората са завишено склонни да си създават лесни формули за обяснение на света и да се свират панически в тях. Или си слагат на лицата удобни ролеви маски и не ги свалят дори насън. Или се побъркват. (Говоря за моето поколение, а не за младите – те са други.) Тия формули и маски са клишетата на деня, които си заслужават епатажа. Във всеки случай, докато гледах пиесата, разбрах, че интелектуалецът – така, както светски-традиционно си го представяме – е вече мъртъв. Никаква перспектива. Пиесата беше обсебила клишетата му с една съвършено кротка пародийна лекота и възпроизвеждаше чрез тях така удачно гореспоменатата мъртвешко-отходна тематика, че ми стана ясно до каква степен технологията на интелектуалското поведение се е превърнала в споделено знание за публиката. Всяка социална поза дължи харизмата си на тайните, които не споделя с другите. Но разкрият ли й ги, губи смисъла си.

Актьорите. Снежина Петрова, Захари Бахаров, Малин Кръстев, Вяра Коларова. Снежина Петрова е единствената ни актриса, която може да те гледа от сцената седем минути, без да мръдне мускул на лицето си, и да ти става все по-интересно и по-интересно. Изумително плътно присъствие. Другите не й отстъпват. Малин Кръстев за пореден път демонстрира диапазон от превъплъщения между сияйна радост и черна депресия. Захари Бахаров е по-различен. Той обсебва ролите с едно универсално „себе си“, вмества се в тях с пластичността на живачна капка, и като се вмести, тежи. Пак като живачна капка. Вяра Коларова пък е екстатична – тя постига карикатурите си с един екстремистки унес. Имаме големи актьори.

И в крайна сметка, колко е добър Явор Гърдев, като не се прави на интересен! Просто не мога да повярвам, че това е режисьорът на „Дзифт“. Никаква връзка. Вярно, „Дзифт“ е професионално изпипан, композиционно вещ, „европейско-холивудски“ филм. В този план е може би най-добрият ни. Но е кух. Коленопреклонна имитация на Тарантино плюс сценарий по невзрачен роман – едноименният на Владислав Тодоров. За избора на сценарий недоумявам отделно. Героите в романа на Тодоров са толкова размазано-сиво-еднакви, че със същия успех би мотъл да се филмира телефонният указател на София. Но имитацията а ла Тарантино просто ме възмущава. Толкова е ученически старателна, че човек полита назад от ударната вълна на този концептуален провинциализъм.

Филмът е пример и за често срещания у нас парадокс, как с интензивен пиар може да се създаде от нищо нещо. Но това не го прави друго, освен бутафория. Дори рекламираните му отличия са, меко казано, недостатъчно представителни. Ако се взрем по-внимателно в тях, ще видим, че са или в графата „реверанс пред източната периферия“, или са самопохвала на източната периферия. Дали ще е София, Варна или Москва, все тая.

Е, театърът е по-мъдрото изкуство от двете. Може би защото е по-евтино.

Литературата, която се рее отстрани

Ето информация, поместена в последния брой на „Уикенд“ (22, 30.V.-5.VІ.2009):

Цветана Манева си взе автограф от Нона Йотова

Цветана Манева си взе автограф от Нона Йотова на премиерата на първата поетична книга на Богомил-Боневата съпруга „Ще потъна в очите ти“. На представянето на творбата в Сатиричния театър присъстваха още Искра Ангелова, Илияна Йотова, кметът на Каварна Цонко Цонев, олигархът Георги Гергов, който е кум на Нона. Естествено, в публиката бе и мъжът на пеещата актриса, който сега е шеф на Пловдивския панаир.

Отстрани е поместена снимка на двете от заглавието, придружена с надпис: „Цветана Манева се оказа голяма фенка на Нона“. До този кратък материал пък фигурира друг, който ни осведомява, че дъщерята на Ивайла Бакалова и Румен Вълка вече можела да чете, макар че тръгвала на училище едва наесен. „Сигурно ще бъде отличничка, прогнозира гордата майка.“

Пред нас е налице един обикновен салон. Само толкова, нищо страшно за Литературата. Не е амбициозен вън от собствения си затворен кръг. Но точно защото е някак щастлив и самодостатъчен вътре в себе си, той е и откровен малко над обичайното, поради което хвърля лъч светлина върху един от начините за конструиране на литературни ценности у нас.

Тук литературата фактически е най-маловажният елемент в сплавта. Тя е само маята, която държи спойката им. Двата материала конструират в своята заедност една идилична, напълно завършена хармония между писател, читател и спонсори; ето, съпругата на Богомил Бонев е написала стихове, които утре дъщерята на Румен Вълка ще чете. От заглавието на томчето е ясно и кой е възпетият. Ето ти завършен канон. Оптимизирана е максимално комуникацията между изящното слово и финансовите му източници (да не говорим за партийната връзка, която наднича от задния план на картината). Те не само го подпомагат, но вече направо го произвеждат. Културата вън от тях не е нужна, ако въобще съществува. Каквото те кажат, то е нужното.

Ето как простотията у нас се възпроизвежда. На парчета и зони, но навсякъде. Защо се чудим, че няма пари за култура? Обществото ни се състои от малки затворени сектори и всеки от тях, на принципа на натуралното стопанство, си произвежда всичкото или поне се задоволява с наличното. България още не е урбанизирана манталитетно. Тя е село от дворове, залостени в себе си и настръхнали един към друг.  Само партиите правят обединения от дворове – и затова правят с нас каквото си поискат.