Поетът и институционалната реч

Неотдавна поетът Роман Кисьов издаде последната си книга, озаглавена „Гласове” (София: Авангард принт). Ето един чудесен стих оттам, който дефинира поетическото изкуство през вярата на Романтизма в предопитната мъдрост на детето:

„Поезията ражда старци.”
(„Съвест-Вест”)

А ето и едно от стихотворенията, които ми допадат:

ЕПИТАФИЯ НА ПЪТНИКА ІІ

Единствената вярна спътница
в дългия ми път
бе моята сянка
Но когато най-накрая аз
(смъртно уморен)
легнах да отдъхна -
сянката ми
продължи напред
сама

Много сполучлива метафора на смъртта, макар че стихът „(смъртно уморен)” е може би излишно обяснителски. Кисьов е поет-мистик – източно-православен неоромантик, да бъда точен. Екстатичен е, с една склонност към вътрешен взрив, имплозия, а оттам – към фигури на прозрението или апокалипсиса. В такива средоточия на лично опиянение реториката му става прорицателски категорична. Обикновено в същите места пунктоацията се усеща по модерному излишна и изчезва:

„Пътеката на вятъра отвежда
до ромона свещен
на прозрачни древни думи
Прииждащи вълни на тайна реч
заливат бреговете на сърцето…”

Принципната му нагласа го тласка понякога да строи стихотворни притчи: там, мисля, е най-добър. Другаде го подтиква към проповед, дори заклинание. Там е по-разлят, лесно му е да стане монотонен, въпреки високата температура на словото му. Ето:

„Сърцето е място на Възнесение
за ума
Вярата е място на Възнесение
за сърцето
Любовта е място на Възнесение
за вярата
Духът е място на Възнесение
за любовта
Светлината е място на Възнесение
за духа
Аз съм място на Възнесение
за ума сърцето вярата любовта духа
Светлината ме преобразява
и Някой Друг от мене се възнася
Аз не съм аз
във това място на Възнесение
Кой съм аз тогава?”
(„Възнесение”)

От горния цитат личи, че макар да има мистично-философска наклонност, Кисьов не е тих поет. Напротив, доста е гръмлив понякога. Там не ми харесва толкова. Не защото не понасям гръмливия тон, а защото не му вярвам в изповедни пасажи. Не смятам този тон за достатъчно личен, а и откровен. Струва ми се, че го чувам в места, където индивидуалността навлича прекалено много институционални одежди. Когато азът на поета се идентифицира твърде силно, твърде тясно с мускулестото тяло на някой макросимвол – Църквата, Бог, Българскостта, Поезията и т. н., — той черпи от него увереност, сила, басов тембър, вероятно и усещане за могъщество. Но някак позагубва себе си, подменя автопортрета си, изтрива очертанията, които всъщност го дефинират като своеобразен и неповторим. Влиза подкожно в реториката на свещените писания, което не му отива, тъй като те са окончателни, а той не е. Тия рецидиви си личат най-вече във финалите на стихотворенията в книгата, където поетът често пъти разкрива различно его, доста по-мащабно от това, което е вложил в първите редове. Горецитираното „Възнесение” завършва с: „През моето вътрешно време / тече Вечността.” Друга творба („Поколение”) демонстрира нещо от същия тип в края си: „Аз нямам свое поколение / Бъдещото поколение има мен…”

Роман Кисьов има качества на поет и може да постигне много. Бих казал все пак, че като цяло тази негова книга е повече обещаваща, отколкото оптимизирана. Не е стигнал тавана си. А е хубаво да върви натам. Ето, има склонност към изповедност. Искам, следователно, зад образите и метафорите да усетя собствената му неподправена, оголена, погрешима, условна личност, каквато има всеки от нас. Искам в синтаксиса на реториката му да усетя лично неговата жестикулация. Героична, смешна – няма значение, всяка откровеност, която води обратно до конкретния човек, печели читателя. Поне мен със сигурност. Не казвам, че трябва да си смени темите. Казвам, че трябва да вкара в тях повече от себе си. Искам да видя привичните му жестове или изрази, в които би се отпуснал насаме, когато няма никой наоколо. Тази страшна откровеност, между другото, е едно от най-трудните неща за постигане. Но тя е често пъти сред факторите, които делят добрите поезии от общо взето нелошите.