За несъстоялия се трагизъм

Последната стихосбирка на Палми Ранчев се казва “Софийската берлинска стена или за героите и тяхната музика” (изд. “Ciela”). Класично двуделно заглавие за поезия, което отвежда читателя, може би случайно, към зората на европейския роман: “Памела или възнаградената добродетел”, “Жули или новата Елоиза ”, “Емил или за възпитанието”. И може би малко по-неслучайно, едно от стихотворенията вътре започва с:

“Колко е хубаво, че мога да изключа
звука на телевизора…”
(“Начинът”)

Има нещо програмно в горецитираните думи. Макар че в заглавието става дума за “музика”, всички тия стихотворения са с изключен звук. Много странно, но е така. В тях няма концептуална игра на звуци, оркестрация. Или по-точно, има я, но само в задния план на комбинаториката от тези и поанти: политически, социални, изповедни. Тезите са оголени. Поантите са забити със сила. Получаваме сякаш нагледен пример какви предимства има книгата пред телевизора. Без звук, той става непонятен. Книгата пък, в ситуация като тази, изостря смисъла си, добива минималистка яснота, геометрична опразненост, ударност. В резултат се е получила не просто поезия, а книга за четене, организирана като сбирка поезия.

Ето за илюстрация нещо от началото:

СТРАШНО

Ставаше ту страшно,
ту поносимо.
За да живеем -
крадяхме

тор от живота,
от животните,
от себе си,
от себеподобните.

И беше страшно
страшното.
И страшното -
поносимо.

Това е един от програмните шедьоври на тази книга и тази поетика. По-кратко не може да бъде, а и с по-целеустремен език. Ранчев видимо е предприел нов опит да се премести предната граница на поезията в посока към истината, без да се руши границата между жанровете. Що се отнася до самата поанта по-горе, тя не е елементарно политическа, в смисъл на “ей, колко лошо беше на времето”. Темата за страданието през социализма, за цялата “онази” безнадеждност, й е само аксесоар. Мотивът е по-тънък. Основното внушение е за бездарността на “онова” страдание, за негероичната му малкост и безсмислие: “крадяхме”, но не друго, а “тор”, “страшно” си беше, ама и то не се оказа кой знае колко “непоносимо“.

Стихотворението всъщност представлява епос за едно чувство, споделено мълком и с неудобство от мнозина, които са се опитвали да оцелеят с някакво достойнство през социалистическото време: смътното чувство за тих провал. Изобразява трагизма на неслучилия се трагизъм. Изобразява екзистенциалната невроза вътре в ниското на една политическа система, която е толкова жестока към тебе, че даже не те убива, а те прави малък.

Чисто технически: читателят, движейки се по текста, разшифрова значения, стъпвайки върху съзвучия. И тъй като се опира на последните, даже не ги забелязва. Очите му са заети да реконструират света на книгата, тематизиран в едно минало време, което така е затвърдяло от подобни употреби, че може спокойно да влезе в граматиките като “минало социалистическо”: “беше” = “беше преди 1989 г.”.

Темата за някогашния социализъм е подиум на всички стихотворения в книгата, включително тия, които не я третират пряко. Ето пример. Разделът с интересното име “Сивушкото размахваше касапски нож” започва със стихотворението “Бащи и синове”, в което близката история е централна тема: “Палачите наоколо ги няма. / На ешафода-сцена / се качиха други – наследниците”. Малко по-нататък следва едно друго, което е поставено изцяло в актуалността, но предишното му дава заден план, историческа дълбочина:

ЗАЕДНО

Москвичът притисна
ладата в тротоара.
Беемвето изпревари
мерцедеса. Фолксвагенът
се завъртя напряко.

Закъде бързаха?
Какво искаха да разберат?
Дали кой пръв
ще достигне кръстовището?
Или вбесени от метала.

От неспособността
да се докоснат.
И от другите разстояния.
Опитваха се
да катастрофират заедно.

Конкретното и тук обобщава. Стихотворението визира огромен разпад в отношенията между участниците в социалната ни игра – не просто социален, а едва ли не биологичен. Хората са така опустошени, внушава вътрешният глас в “Заедно”, че са им закърнели и дарвиновите инстинкти за оцеляване и конфликтът е единствената територия на контакта им.

Не всичко в стихосбирката на Ранчев е равно високо. В нея има интензивна поезия, има паузи, има и падове. Освен “Страшно” и “Навик”, силни са “Социализмът”, “Те”, “Загадка”, “Чисто”, “Смесена компания”, “Пипала”, “Крокодилска порода”, “Пътуване”. Паузите са композиционни: като например финалния “Разговор в трамвай №19 на завоя след семинарията”. Падовете – също, макар че само отчасти. Те са неслучили се паузи в общата композиция. Като декларативното:

ИЗБРОЯВАНЕ

България в края средата началото на XXX век.
И на поредното………………………..многоточие
Тук политиците говорят тъпо, тъпо, тъпо, тъпо.
И лъжливо, лъжливо, лъжливо, лъжливо…

Сигурно има и друго, сигурно има, има, има…
Още тъпота, тъпота, тъпота, тъпота, тъпота…
Тъпота, тъпота, тъпота, тъпота, тъпота…
Повече лъжи, лъжи, лъжи, лъжи, лъжи, лъжи…

И в крайна сметка, макар да изглежда политическа, стихосбирката всъщност не е. Политическа е само темата. Естеството й е екзистенциално. Гласът, който я изпълва отвътре, е личен, монологичен, отреагиращ. Ранчев сякаш усеща върху житейската си кожа една друга – политическата, и не може да я търпи, защото му е тясна, стяга го в раменете и гръдния кош, пречи му да диша. Оттук тръгва разрастването на лирическия герой до ранга на метафора или емблема. “Софийската берлинска стена или за героите и тяхната музика” е поетична повест за различните слоеве кожа върху тялото на българския индивид. И за това, как всеки по-горен слой е по-къс и доста по-як от по-долните. Много лична книга за голямата историческа фрустрация на българина. Не е чак връх за автора си – за такъв смятам “Шапката на скитника” от 1996 г., – но съдържа достатъчно силни моменти, за да бъде прочетена и харесана.