В театъра животът продължава

06.06.2009 at 4:43 am 1 Коментар

Като стана дума за скандали, този вторник гледах една скандално хубава пиеса в Театър 199 – комедията „Старицата от Калкута“ на Ханох Левин. Беше ми за пръв път, въпреки че се играе вече над 2 години. Не ходя редовно на театър – не съм познавач, не „следя“ какво има по сцените, – което явно ми дава от време на време шанс да открия стойността на общоизвестното. Тъй или иначе, ако някой още не я е гледал, препоръчвам му я най-горещо. Класически абсурд, в плана на Йонесковата „Плешива певица“. Все едно пиеш изворна вода – ама от зората на извора, когато изворът беше извор. Ако беше им хрумнало да вмъкнат някъде към края прочутите реплики „А какво прави плешивата певица? – Все още ходи със същата прическа.„, сигурно и авторът нямаше да забележи разликата.

Комедията се състои от поредица скечове, които пародират сценки от живота в карикатурен мащаб поне 4:1. Хуморът й предпочита да се обляга най-вече на темите за смъртта и безукорното действие на отделителната система. Класическият абсурд ме лъхна още от самото начало. И веднага ми стана интересно какво ще тече до края. Защото абсурдът не е абсурд, ако не епатира. Ако не бие шамари на средната класа, заради самодоволните й предразсъдъци. Казах си: „Нима е останало още нещо за епатиране? Какви предразсъдъци вече? Каква средна класа?“

Оказа се, че има. Всъщност дадох си сметка, че точно в днешното флуидно време хората са завишено склонни да си създават лесни формули за обяснение на света и да се свират панически в тях. Или си слагат на лицата удобни ролеви маски и не ги свалят дори насън. Или се побъркват. (Говоря за моето поколение, а не за младите – те са други.) Тия формули и маски са клишетата на деня, които си заслужават епатажа. Във всеки случай, докато гледах пиесата, разбрах, че интелектуалецът – така, както светски-традиционно си го представяме – е вече мъртъв. Никаква перспектива. Пиесата беше обсебила клишетата му с една съвършено кротка пародийна лекота и възпроизвеждаше чрез тях така удачно гореспоменатата мъртвешко-отходна тематика, че ми стана ясно до каква степен технологията на интелектуалското поведение се е превърнала в споделено знание за публиката. Всяка социална поза дължи харизмата си на тайните, които не споделя с другите. Но разкрият ли й ги, губи смисъла си.

Актьорите. Снежина Петрова, Захари Бахаров, Малин Кръстев, Вяра Коларова. Снежина Петрова е единствената ни актриса, която може да те гледа от сцената седем минути, без да мръдне мускул на лицето си, и да ти става все по-интересно и по-интересно. Изумително плътно присъствие. Другите не й отстъпват. Малин Кръстев за пореден път демонстрира диапазон от превъплъщения между сияйна радост и черна депресия. Захари Бахаров е по-различен. Той обсебва ролите с едно универсално „себе си“, вмества се в тях с пластичността на живачна капка, и като се вмести, тежи. Пак като живачна капка. Вяра Коларова пък е екстатична – тя постига карикатурите си с един екстремистки унес. Имаме големи актьори.

И в крайна сметка, колко е добър Явор Гърдев, като не се прави на интересен! Просто не мога да повярвам, че това е режисьорът на „Дзифт“. Никаква връзка. Вярно, „Дзифт“ е професионално изпипан, композиционно вещ, „европейско-холивудски“ филм. В този план е може би най-добрият ни. Но е кух. Коленопреклонна имитация на Тарантино плюс сценарий по невзрачен роман – едноименният на Владислав Тодоров. За избора на сценарий недоумявам отделно. Героите в романа на Тодоров са толкова размазано-сиво-еднакви, че със същия успех би могъл да се филмира телефонният указател на София. Но имитацията а ла Тарантино просто ме възмущава. Толкова е ученически старателна, че човек полита назад от ударната вълна на този концептуален провинциализъм.

Филмът е пример и за често срещания у нас парадокс, как с интензивен пиар може да се създаде от нищо нещо. Но това не го прави друго, освен бутафория. Дори рекламираните му отличия са, меко казано, недостатъчно представителни. Ако се взрем по-внимателно в тях, ще видим, че са или в графата „реверанс пред източната периферия“, или са самопохвала на източната периферия. Дали ще е София, Варна или Москва, все тая.

Е, театърът е по-мъдрото изкуство от двете. Може би защото е по-евтино.

Entry filed under: Uncategorized. Tags: , , , , , , , , , , .

Литературата, която се рее отстрани За генетичния профил на българите

има 1 коментар Add your own

  • 1. rain  |  07.06.2009 в 11:06 pm

    „Снежина Петрова е единствената ни актриса, която може да те гледа от сцената седем минути, без да мръдне мускул на лицето си, и да ти става все по-интересно и по-интересно. Изумително плътно присъствие.“

    Напълно съм съгласна!Оня ден гледах Fuck You Eu.ro.Pa! и тя пак така направи:)само лекичко се усмихваше с тази загадъчна усмивка…

    Отговор

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed


Последни публикации


%d bloggers like this: