Опити за евролитература

20.06.2009 at 1:46 am 11 коментара

Успях да дочета романа „13 рози“ на Никол Данева (ИК „Труд“), въпреки постоянното си желание да го захвърля, което ме съпътстваше още от страница 51. Трябваше да го захвърля. Бях прав. Не може да се очаква подобрение в нещо, което тече на такова ниско ниво още в композиционно най-важната си част. Типична лайфстайл-проза, предназначена за една охолна и полуобразована аудитория от „буржоа-благородници“ – хора, нагълтали се отскоро и с пари, и с култура, но впечатляващи само с първото. То, в крайна сметка,  се трупа по-лесно.

Романът принадлежи към вълната от четива, производни на „Шифърът на Леонардо“ на Дан Браун, само че с патриотично заземяване в наша територия и митология. Пак става дума за древен текст, пак всичко се върти около сензационната тайна, че Исус е бил женен за Мария Магдалина, която всъщност била „апостол над апостолите“, пак има тайнствени събития и още по-тайнствени преследвачи. Новото е, че сюжетът тече в България, в него илюстративно са впрегнати богомилите, катарите и албигойците, а самата сензация е, че Исус е бил посветен в орфизма на Перперикон, а Мария Магдалина се заселва след смъртта му край бреговете на река Арда и там прекарва остатъка от живота си. Тайната бива успешно разкрита от двете близначки Мария и Магдалена, съпроводени от техните интимни партньори Александър и Николай, въпреки че начинанията им постоянно аха-аха да се осуетят от демоничната Габриела, слугиня на Сатаната, която е нещастно влюбена в Александър и заради пренебрежението му жадува кърваво възмездие. Нещата обаче завършват щастливо, всичко се изяснява, Габриела обезумява безвъзвратно, а Александър поднася сватбен пръстен на Магдалена. Завеса.

Романът излезе през ноември 2008 г. и веднага в популярната преса се появиха отзиви, уверяващи ни, че той е скандален, революционен, дори опасен за Българската православна църква и Ватикана. Уви за него, това е пиар. Сюжетът не е нов и е на практика незабележим сред многото други подобни, също така незабранени четива: „Жената с алабастровия съд“ и „Мария Магдалина, невяста изгнаница“ на Маргарет Старбърд, „Според Мария Магдалина“ на Мариане Фредриксон, „Страстта на Мария Магдалина“ на Елизабет Кънингам, „Мария на име Магдалина“ на Маргарет Джордж, „Тайната Магдалина“ на Кай Лонгфелоу и др. Между тях „Шифърът на Леонардо“ не заема най-първото място, макар че по популярност бие останалите. Всъщност ако не го броим него, бихме могли да заключим, че сюжетният мотив не е скандален, а дамски.

Самият стил е общо взето плитко сензационен, с особено силни вибрации в областта на любовната тема: “Бе се събудила като от удар, изтръпнала от еротичното съновидение и пронизващия спомен за тяхната раздяла. И за унижението, което бе изпитала, предлагайки му при последната им среща тялото си, достойнството си и богатството си.” (с. 5) Иначе, в центъра на вниманието е разследването, което е разгърнато старателно и последователно. Бедата е, че авторката не е могла да надхвърли възможностите си, защото най-слабо изразени в романа са две от най-важните съставки на евентуалния му успех – вложената обща култура и задният план на централната интрига. Данева е проучвала съвестно източниците, но някак си личи, че тръгва от много ниски базови знания. Това не може да се скрие – и тук, и по принцип. Читателят добива впечатлението, че за нея и героите й всичко що намирисва на езотерика и загадка е еднакво достоверно, екзотично и най-вече фрапантно. Дали ще е Библията, популярните книжки от типа на Ерих фон Даникеновите или някое ръководство по магии и заклинания, все тая. Не знам колко трябва да се гордеем с нивото на културата от древните български земи, но книги като тази ме карат да настръхвам при мисълта колко нисък е долният праг на културата по днешните български земи.

Две-три думи за задния план на сюжета. Романът на Дан Браун – ако ще говорим за вдъхновителя – не е шедьовър, но може да послужи за пример колко странични, дребни детайли са нужни, за да стане картината зад събитията пълнокръвна, с което да им придаде допълнителна увлекателност. При Никол Данева уж всичко се развива в България, а България я няма. Тук-таме изникват бледи контури и едри щрихи, но без подробности:

„Селата в района бяха предимно турски и почти всяка къща беше закичена с чиния, насочена към съседна Турция.“ (с. 37)

„В някои среди беше престижно да се похвалиш ей така между другото какво и кого си видял на тазгодишната „Аполония“ и кои са най-новите течения в изкуствата и литературата, и кой каква пластика на лицето си е направил, че и на други части на тялото…“ (с. 177)

„Окъпана след бурята, София изглеждаше едновременно ярка и задръстена – пълна с коли, с обрулени клони, листа и всякакви дребни боклуци, довлечени от мътните порои, заливали допреди час улиците. Близначките прекосиха площада, прескачайки локвите, и влязоха в Археологическия музей.“ (с. 261)

Детайли, както виждаме, има, но са толкова общи, че на това ниво биха могли да бъдат извадени като от България, така и от Гърция или Иран. Но какво, въпреки всичко, ми се понрави в романа на Никол Данева? Съвсем дребно е, но го има. Все пак това е урбанизирана проза, при това второ или трето поколение. Говоря не за авторката (нея не я познавам, нито рода й), а именно за прозата. Беше ми например хем странно, хем може би някак симпатично да видя на едно място реплика към таралежа – животното таралеж – като към някаква екзотична твар, по-близка до аквариумните рибки, отколкото до котката или змията: „Хей, ако пак си пускаш бодлите, таралежче такова, нищо няма да чуеш!… – Магдалена се засмя. Обичаше да я нарича с името на онова бодливо, симпатично животинче, което се защитаваше по толкова оригинален начин.“ (с. 11) Какво развитие на светогледа от Йордан Радичков, през Деян Енев, насам! Е, не на постиженията. Но все нещо, макар и само културологично.

Само два месеца след излизането на „13 рози“ се появи и друг роман на същата тема. Абсолютно същата. Заземяването обаче е другаде. Основните герои са пак българи, но те пътуват из цяла Европа. Става дума за „Мастиленият лабиринт“ на Людмила Филипова. Почти веднага след излизането му, из пресата протече кратък конфликт, в който най-напред Данева обвини Филипова в плагиатство, а след това Филипова й отвърна с доста убедителна контрааргументация. Останах с впечатлението, че кавгата се породи от ревност, но не между авторките, а между издателските къщи. Вероятно „Труд“ се почувства застрашен от „Сиела“, която издаде „Мастиленият лабиринт“, и по навик реагира скандалджийски.

Сюжетните прилики между двата романа са големи, но няма как да е другояче при две четива, производни на трето и допълнително повлияни от четвърто или пето. И двата са вторични, имитативни, замислени са в контекста на една световна сюжетна мода. Обичаен е даже патриотичният им импулс да интегрират и българско сюжетно присъствие сред стожерите на книжното си пристрастие и вдъхновение. Например, в споменатия по-горе роман на Елизабет Кънингам, която е ирландска писателка, Мария Магдалина се разглежда като поредна реинкарнация на келтската кралица Майва. Така, съзнателно или не, те представят една малко неумела литературна страна от опитите ни за светкавична интеграция в Европейския съюз. Но няма нищо тревожно, особено като имаме предвид, че другите ни опити – икономическите, политическите – са засега още по-неумели.

„Мастиленият лабиринт“ е по-изпипан сюжетно и стилово роман. По-организиран е. И някак по-културен. В него е вложен повече усет към литературата, а и към тайнствата, които тя крие или е способна да създава. Централната интрига, обаче – разгадаването на тайната и съпътстващите обстоятелства около него, – не просто организира романа. Тя го и изпълва, изчерпва го. Извън нея няма нищо. Нищо лично, извън най-общото. Героите са схематични, а още по-схематичен е животът им, отдаден единствено на функциите, които те изпълняват около разгадаването на загадката. „Мастиленият лабиринт“ е един драматизиран ребус, компетентен, но сух и неизразителен.

Върху това произведение е работено много. Не само от Филипова. В края му са внимателно изредени (с благодарности) всички, които са помагали за оптимизирането му. Сред тях са хора, съдействали за пътуванията на авторката до съответните сюжетни места (Стилиян Иванов, Деян Неделчев, Пламен Грозданов), специалисти консултанти по археология (Николай Овчаров, Петранка Неделчева), редактори и съветници по литературната обработка на текста (Иванка Томова, Мария Станкова, Амелия Личева, Митко Новков). Вярно, това говори за доброкачествено его у авторката, за готовността й да се учи от другите, за коректността й към тях. Но вярно е и че такъв екип не може да си позволи всеки. Това огромно обгрижване едва ли би било осъществимо без политическите позиции на рода на авторката (Гриша Филипов, бивш член на Политбюро и премиер на България) и икономическите позиции на съпруга й (Божидар Колев, собственикът на веригата “Технополис”). Обгрижването е съчетано и с една постоянна пиар-кампания, с една машина от хора и връзки, която непрестанно лансира скромното засега творчество на Филипова по медии, панаири и фестивали, искайки някак да натрапи у нас и навън усещането, че тя не просто е български писател, не просто е даже репрезентативен български писател, но и направо репрезентира българската литература. Това не остава скрито за публиката. Напротив, то поставя Филипова в изкуствен контекст спрямо останалата ни литература – като в “ин витро” епруветка или своеобразен социален скафандър. Получава се в резултат и някакво странно впечатление, сякаш цяла България е ангажирана да работи неуморно за каузата на един-единствен автор, който да не прави друго, освен да пише, да пише, додето накрая „ни“ представи достойно пред Европа с един наистина европейски роман. Както го и разхвалват насам-натам. Не е ли малко смешно? За мен, е. Нещата пак се свеждат до „ние“, а не до „аз“. Пак нашенски провинциализъм, но вече откъм по-охолната му страна.

Людмила Филипова е умна и отдадена на литературата. Има и култура. Но нещо пречи на прозата й да стане истински добра, въпреки екипа от помощници. Цитирам няколко характерни пасажа. Нарочно ги вадя от къса секция:

„До него стояха други двама, които обясняваха, че са научни работници, а всъщност приличаха на гладни мишки в мокри дрехи.“ (с. 26)

„Иначе беше дребен и плешив, като единствената му коса бе назъбен венец, обрасъл около лъскавото му кубе.“ (с. 27)

„Вера мушна ръка под лакътя на Христо Кузманов, завеждащ Етнографския музей. Усещаше как краката й затъват в преспите, а тя все по-трудно ги изскубва оттам.“ (с. 25)

„В центъра имаше рисунка. На нея се пъчеше крал, стиснал здраво позлатения си трон.“ (с. 29)

„По вековните каменни зидове, издигащи се от двете й [на Виа Апиа Антика] страни, се открояваха мраморни барелефи, останки от древни постройки. Някога хората оползотворявали всеки наличен материал в строителството.“ (с. 31)

Това са примери за дребна, но постоянна езикова немара. В първия цитат имаме несполучлив опит за разгърнато сравнение. Там хомогенен образ просто не се получава. Мишките обикновено не носят „дрехи“, за да си ги представим лесно в мокри такива, а след тях и „научните работници“. Така образът, неполучил въплъщение, останал необективизиран, се буквализира в съзнанието ни и ни кара да се питаме полу на шега: „Хубаво, дрехи, ама човешки или миши? А гладните мишки как изглеждат? С увесен нос или мършави?“ Все такива работи.

Във втория пример „плешив“ носи очакване за „абсолютно без коса“ и затова „единствената му коса“ идва като лека изненада или антитеза. Което би трябвало да се открои, като например в: „Иначе беше дребен и плешив, само лъскавото му кубе бе опасано с назъбен венец от коса.“ В третия пример пък имаме описание на драматичен пеши преход през швейцарските Алпи, което уж тече през съзнанието на „Вера“. И изведнъж, сред бурята, получаваме отривиста информация кой е „Кузманов“ и какво работи. Тя ли си го е помислила ей тъй ненадейно в мрака? Или авторът се е намесил с пряка характеристика изотникъде? Ясно, че е второто, но двете перспективи, вътрешната и външната, се преплитат и задръстват хода на прочита с някаква координатна мътилка.

В четвъртия пример получаваме внушението, че кралят е вдигнал с две ръце трона, а той сигурно просто седи на него със здраво впити в ръкохватките ръце. В петия се оказва нова двусмислица – какво изразява второто изречение, като извод от първото? Мрамора ли репликира? Или намеква, че много се е крадяло от постройките оттогава насам и те постепенно са се превърнали в „останки“? Някак не е ясно, въпреки че подозрения можем да имаме в подкрепа на последния от двата варианта.

Това не са инциденти. Езиковата несъобразителност или немара постоянно съпътства героите и събитията. Но и това не е всичко. Словесните образи в романа по принцип имат абстрактни очертания, съставени са от едни по-прави линии, от един по-геометричен релеф, отколкото съответките им в реалността. Струва ми се, че Филипова има богата прочитна култура (макар и основана главно на трилъри), която обаче е в дисбаланс с житейския й опит. Сякаш твърде много от житейските контакти и проблеми са й били спестени. Поради този дисбаланс тя често пъти не знае коя фраза да избере за конкретния случай, защото изборът може да се направи само от по-висока позиция на наблюдателския и словесен опит, над сегашната.

Затова прозата й се получава монотонна. И в крайна сметка безинтересна. Пореден опит за евролитература с частично локален успех. Без представката “евро”.

Entry filed under: Uncategorized. Tags: , , , , , , , , , , , .

Трансформации в литературното поле На сутринта след изборите

11 коментара Add your own

  • 1. Георги  |  21.06.2009 в 2:53 pm

    Прям, обективен и задълбочен анализ. Впечатлен съм от глобалното и локално позициониране на творбата и на жанра.

    Отговор
  • 2. petya  |  27.06.2009 в 12:02 pm

    Владо, съвсем случайно попаднах на блога ти и реших да се обадя и тук. Ще те чета с ОГРОМНО удоволствие.

    Отговор
    • 3. Владимир Трендафилов  |  27.06.2009 в 10:23 pm

      Благодаря ти, Петя. Радвам се, че се обади. Ще държим връзка.

      Отговор
  • 4. hanko  |  29.06.2009 в 11:26 am

    Безстрастно и точно. Поздравления!

    Отговор
    • 5. Владимир Трендафилов  |  29.06.2009 в 12:28 pm

      Много благодаря.

      Отговор
  • 6. Зоя Маринчева  |  30.06.2009 в 3:58 pm

    Въпреки, че и на мен стила на Л.Ф. ми е отегчителен и недодялан на моменти, не може да й се отрече амбицията, пазарния инстинкт и умението да привлича на своя страна (било то и за пари) валидизиращи я персони. Примерите бяха много забавни. Може би „редакторите и съветници по литературната обработка на текста (Иванка Томова, Мария Станкова, Амелия Личева, Митко Новков)“ не са си свършили добре работата. И прав сте, че все пак има праг на достъп до литературен успех, който в най-общовалидната си част е добро ниво на грамотност и умело писане. Все пак Дан Браун е бил първо учител по литература, а после амбициозен масов писател.

    Отговор
    • 7. Владимир Трендафилов  |  01.07.2009 в 6:50 am

      Точно така е. Все пак нека да видим и позитивите в основата на писането й. То е грамотно, няма какво да се каже. И даже не мисля, че редакторите са подходили немарливо. Просто у нас нямаме традиции в работата върху стила от такъв близък поглед.

      Отговор
  • 8. Мария Стоименова  |  10.11.2009 в 6:55 am

    Прочетох на един дъх „13 рози” на Никол Данева въпреки горещо защитаваната от г-н Трендафилов теза, че книгата била само за изхвърляне. Бях чула други отзиви от мои познати и недоумението ми от подобна „критика” е голямо, още повече, че харесвам другите му материали. Останах възхитена от романа, който толкова го е подразнил. Невероятно интелигентна книга! Точно обратното на това, което той казва, при Никол Данева има всичко, което един уважаващ себе си читател търси: широта и задълбоченост на познанията, великолепен стил и език, пълнокръвни герои, увлекателна интрига, и не на последно място – смела и аналитична мисъл… Не разбрах – какви са тези смешки за „дамски роман”, „ниски базови знания” и т.н., поръчков материал ли е това? От друга страна, като филолог, а и дори като обикновен читател, бих могла да направя съсипваща критика на „Мастиленият лабиринт” на Людмила Филипова /който наистина с някои сюжетни ходове кореспондира с „13 рози”, без да притежава неговата задълбоченост/, но ще се въздържа единствено заради младостта и литературната неопитност на авторката. Надявам се да се поучи от някои други, по-реалистични мнения, защото с подобна тенденциозност й се прави лоша услуга.

    Отговор
    • 9. Владимир Трендафилов  |  10.11.2009 в 11:44 am

      Вижте, за да има тежест мнението ви за книгата на Данева – което приемам за напълно възможно, – една такава кратка реплика не стига. Нужни са доводи. Нужно е да рационализирате мнението си, да обясните защо мислите така, да приведете цитати в подкрепа на вашите впечатления или в опровержение на моите. Ако сте забелязали, аз съм се постарал да направя точно това – да покажа защо мисля така, а не иначе. Тъй че не защитавам тезата си „горещо“, както ви се струва, още по-малко поръчково, а напротив, доста „хладно“, по моему. А за вашата теза едри формулировки като „невероятно интелигентна книга“, както и останалите от тоя род, просто не стигат. Лекички са. Нямат достатъчно вещество. Създават ми даже подозрението, че вие сте самата Никол Данева, която се опитва да си направи пиар „под вънкашност чужда и под име ново“.
      Разбира се, може и да не съм прав за последното. Но нали съм ги виждал всякакви, минават ми и такива неща през ума. За останалото, във всеки случай, съм прав.
      И нещо още по-важно. Не виждам защо се възмущавате толкова на текста ми. Ами той си е такъв, какъвто е. Няма нужда да воювате с него на негова територия. Напишете друг дълъг текст със своя възглед и го публикувайте някъде. Разбийте моя на пух и прах. Пратете го да види къде зимуват раците. Покажете му истината за нещата. Само едно ще допълня, и то в повторение – тия работи не стават без аргументи.

      Отговор
      • 10. Мария Стоименова  |  13.11.2009 в 8:59 am

        Ако знаех, че моето скромно мнение е предизвикало подобна реакция, щях по-рано да отговоря. Съвсем бях забравила за вашия блог, и бездруго случайно попаднах на него, докато търсех нещо съвсем друго. Разсмяхте ме, г-н Трендафилов, с вашите предположения и предложения! Не знам дали да се чувствам поласкана или оскърбена. Ама и на вас не ви е лесно, щом ви се привиждат подобни неща! Що се отнася до мен, нито имам време, нито ми влиза в работата да влизам в чужди полемики и да правя обстойни анализи. Аз просто прочетох един след друг двата романа, харесах единия, отегчих се от другия, случи се да прочета и вашето мнение за тях, учуди ме, зададох си някои въпроси и казах накратко какво мисля. Още повече, че се почувствах засегната и като читател. Но щом ме предизвиквате да говоря с примери, ще направя друго – просто ще отварям книгата на случайно място, да видим на какво ще попадна. Чела съм романа два пъти и за да не си играя с преписване, ще взимам съответните места от сайта на Никол Данева, надявам се да се справя бързо.
        Ето какво се получава:
        Стр.40 – погледът ми попада върху съвсем случаен пример за диалог, намирам, че има добро развитие на драматургичната ситуация, както и достоверност на изказа:
        „…- Заключена ли е бараката?
        – Заключена е, но по-скоро заради туристите, дето се мотаят наоколо. Много лесно се отваря, всеки от нас знае чалъма… За да не търчим непрекъснато за ключа, нали по цял ден си имаме работа вътре. Ако ми помогнеш, ще се справим! Чуй сега! – наведе се тя отново към Мария и зашепна. – Ето какво ще направим… Ти ще пазиш отвън. Аз ще вляза, ще ти донеса плочката, ти ще я подържиш и ще видиш какво става по-нататък. Става ли?
        – Ох… И аз бих искала да знам какво съм видяла, дори повече от теб, може би… Имам си причина, но…
        – Каква? Заради онова дежа вю ли? – отново се ококори Елена.
        – Някой ден може и да ти кажа, но не сега…
        – Ама и ти си потайна, също като… онези мистерии! Приятелка, как ли пък не!
        – Наистина не мога, Лени, не се сърди! Свързано е и с други хора… Не мога, разбери! Я по-добре ми разкажи повече за този… Как го нарече? Елевзин? Щото… ако ще крадем плочката, трябва да съм подготвена по-бързо да навляза в онова… състояние.
        – Елевзинските мистерии. И не е точно кражба… Искаш ли да идем сега? – скочи Елена и я хвана за ръката, като я задърпа. – Хайде, ставай!
        – Къде?
        – На разкопките, разбира се, не в Елевзин! По пътя ще ти разкажа всичко, което знам..”

        Близо съм до 51-ва страница, от която нататък сте се насилвали да четете, и заради което ваше изречение всъщност прочетох и целия ви материал. Любопитно ми е какво точно има там, ето защо специално я разгръщам. Откривам добър пример за описание и стимул за читателя да иска да научи повече:
        „…Независимо от главното изображение, от обратната страна на всеки кратер бе изрисувана една и съща повтаряща се сцена – две или три плътно загърнати в мантии фигури. Приличаше на някакъв ритуал, защото те бяха уважително обърнати към мъжката фигура отдясно, като ученици към своя учител. Или може би като мисти, встъпващи в дългоочаквано тайнство?… Тук нямаше и помен от езически разврат. Представляваха младежи, понякога опрени на тояга, но по-често държащи в протегнатата си ръка някаква странна кръгла плочка с нарисуван върху нея кръст, който между раменете си имаше добавени и четири точки… Точно този кръст възбуди любопитството му, будейки смут в душата. Сякаш бе нещо отдавна забравено или предстоящо… И дали беше глинена плочка или вид обреден хляб?
        Побърза да разпита елините какво означава всичко това, но те само повдигнаха рамене и поискаха да го отпратят, заявявайки, че не е дорасъл и това не е лъжица за неговата уста. Той не се отказа и продължи да настоява, но тогава доста рязко му заявиха, че никой чужденец не бил допускан до тези тайнства, както било и при Елевзинските мистерии, дето ставали открай време всяка година в Атика. А и поради даден обет никой от посветените не бивало да издава тайната. Имало преди време един философ, който дръзнал да проговори и бързо-бързо бил принуден да изпие чашата с отровния бучиниш…”

        И случаен текст от 270 стр. /а може би книгата не се отвори случайно на това място, тъй като точно там е надписът „Мария Марилина”, към който съм се връщала няколко пъти/ – пак развито в действие описание:
        Магдалена прегърна по-силно сестра си и усети как трепери с цялото си тяло. Започна отново да се безпокои за нея, но гласът на Мария започна постепенно да укрепва, изпълвайки се със сдържана ярост.
        – А онези мъже в рудника, май бяха монаси, трябваше да съхранят светлината, поне частица от нея… Трябваше да я скрият от нашествениците, от онези прииждащи като огнен прилив орди… С цената на всичко! С цената на живота си трябваше да успеят, трябваше да съхранят знанието за миналото величие… Да запазят светините от мръсните ръце на онези, които горяха къщите им! Които раздираха плътта на жените им, разсичаха с ятагани децата им!… И набучваха на кол всеки, който не предаваше вярата! Христовата вяра… И те оставиха за миг плочата, за да помогнат на другарите си, които викаха за помощ някъде оттам, от дъното… Оставиха я, и повече не се върнаха! Никой не се върна… Камъните им прерязаха пътя. Това е плочата… – прошепна Мария, избърса почти пресъхналите си сълзи и погали надписа, но не се помръдна от мястото си.
        Магдалена най-сетне обърна внимание на камъка, който така бе въздействал на сестра й. Не разбираше от древни надгробия, но семплата му красота я накара също като нея да допре ръце до студената повърхност и да се замисли. Някой бе отдал последна почит някому… Някой бе скърбял и не бе искал да приеме раздялата, отхвърляйки с цялата си душа загубата на близките. Някой сръчен каменоделец бе изпълнил желанието му, изчуквайки с длетото си най-отгоре в двата ъгъла стилизирани смокинови листа, подаващи се от извит като вълнá и спираловидно засукан троен вихър. После следваше триъгълна арка над голям кръг или може би слънце, от което прорастваха два лозови листа, наполовина превърнали се в гроздове. И нямаше нужда човек да познава погребалната символика, за да долови вкопаното в камъка внушение едновременно за преходност и вечност…”

        Ето и пример от стр.300, май попадам на текст, чието наличие ви е подразнило до степен да наречете романа „дамски”, за мен обаче е смело предизвикателство към канона:
        „…- Но хората ще казват, че си дошъл да всяваш раздор… И че само, който не намрази и баща, и майка, не може да ти стане ученик… Ще те прогонят, Йешуа…
        – Нищо… Аз ще им кажа, че моята земна майка ми даде смъртта, а истинската ми майка ме дари с живот. Защото огън идвам да туря на земята, Мария, и колко бих желал да беше вече пламнал! Защото с кръщение чрез огън и дух трябва да се кръстя, и колко ми е мъка, докато се свърши това!
        – Още повече ме плашиш, Йешуа…
        Мария се чувстваше така, както никога досега през живота си. Разкъсвана между страха и възторга, тя сякаш бе получила прекрасен дар, бе обвита в неговата искряща, бяла светлина и не искаше никога да излиза от нея… Цялото й тяло бе изтръпнало от огромната любов, която я препълваше и която бе същевременно и болка, и неземна радост… И тази всеобгръщаща любов излизаше от него… Осъзна, че още докато късаше смокините, бе направила своя избор, и че бе дошъл моментът да го заяви. Беше готова да го обича с цялото си сърце и от цялата си душа, с всичкия си разум… и с всичката си сила…
        – Но ако стане тъй, както казваш, небе и земя по-скоро ще преминат, но не и думите, и споменът за делата ти… А тази мъка от туй, що идва, и която те прави прескръбен, бих искала да я поема върху си… Да те следвам в пътя ти… Да изтрия сянката от челото ти, от погледа ти, да бъда до тебе… – каза тя и с лудо препускащо сърце зачака отговора му.
        Той дори не я погледна. Хвана отново онази своя пръчка и почна пак да чертае по земята. Появиха се някакви извити линии, свързващи по странен начин точките и върховете на кръста. Получи се фигура с красота, в която имаше нещо омагьосващо. Изглеждаше като рисунка на пещера, която те примамва да влезеш и да извървиш кривулиците към центъра й, където бе кръстът… Не смееше да попита какво означава, но вече някак знаеше, че е важна и крие обещание за бъдеща тайна. Той остави пръчката.”

        И още случаен текст от стр.363/364, май случих на пример за „ниски базовите познания”, което пък е пълен абсурд, като се има предвид, че Никол Данева не само демонстрира широта на общата култура /от сайта й научих още, че има две висши образования/, но предлага и свои хипотези. И ако първоначално леко ми идваше в повече монологичната форма /ето реално нещо, за което би могла да се упрекне/, то впоследствие я приех като необходимост заради големия обем от знания, без които и хипотезите й щяха да увиснат, и не забелязвах дължините заради все пак умелия начин, по който поднася цялата тази информация:
        „- …Докато за гностиците не друго, а незнанието е най-непростимият грях, също като убийството и безбожието, което, както видяхме вече, се припокрива с отказ от самопознание. Защото след като човек е осъзнал произхода си, той е в състояние да се съедини със Светлината и да придобие власт над нещата. Преминавайки през онези седем кръга, човек се освобождава от редица илюзии и вредни свойства – склонността към зло и хитрост, похотливото влечение, суетността на властта, надменността, лъжата, безразсъдността… Така стига до осмото и деветото ниво, където всъщност се слива с Бога… И за да приключа – усмихна се Александър, – ще наблегна на следния факт: не само в тази „Беседа”, но и в другите гностични творби това божествено начало, това предвечно Единно, което се стремели да опознаят, съдържало в себе си ярко изразен, равностоен женски елемент!
        – …както и Лабиринтът, с този кръст в сърцето си… – пак се обади Магдалена и начерта с пръст по повърхността на масата матрицата, забучвайки го със замах върху местата на точките. Александър се усмихна на ентусиазма й, сложи своята ръка върху нейната и продължи.
        – Според тях Бог, чиято същност е неописуема, е по-скоро диада, отколкото монада или троица, както било прието по-късно в ортодоксалното учение. Защото в каноничните евангелия и дума не се казва за Светата троица, не случайно и Лутер* я отрича!… Разделени, но и слети в едно, в този гностически бог по чудодеен начин се проявявали мъжкото и женското, двете сили, образуващи мощта на Сътворението и противопоставящи се на извечното Зло, владеещо материалния свят – вдигна той сплетените им ръце над масата. – Тези две сили, казвали те, са Всемирният Ум, който управлява всички неща, и Мисълта, която ражда всички неща, поемайки в себе си „семето” му. Така от техния божествен съюз се излъчва цялото световно разнообразие, оформено също в диади от еони, от равностойни мъжки и женски енергии, носещи в себе си тяхната божествена искра. Така обяснявали също и създаването на човека..”

        И още случаен /ако щете вярвайте!/ текст от стр.438, този път случих на медальона, който привлича вниманието и на Людмила Филипова:
        „…- Ама какво е представлявал всъщност този медальон? Казвай най-сетне! – извика нетърпеливо Магдалена. Сестра й я погледна, понечи да отвърне нещо по-остро, но само поклати глава.
        – Мъж, разпънат на кръст, както е обичайно да се изобразява Христос, дори клинове има под краката. Но кръстът е увенчан с легнал полумесец и отгоре в дъга са подредени седем звезди. Те според изследователите изобразявали Плеядите и символизирали лирата на Орфей. Кръстът бил знак за главните звезди от съзвездието Орион, което било препратка към Дионис-Загрей, защото в античността то понякога било смятано за съзвездието на Дионис. А полумесецът пък бил символ на някакъв лунен бог, свързан с мистериите в чест на Сабазий – това открих като обяснение! Както виждате, тракийският мотив е много силно застъпен… Най-странен обаче е надписът, който гласи „орфеос баккикос”, посветеният на Бакхус Орфей! Ето, преписала съм го така, както е бил, а това е самото медальонче, свалих картинката от интернет – подаде на сестра си листата Мария. – Наблягам на факта, че е с гръцки букви, но е изписано неправилно, окончанията са сбъркани и според някои бил на варваризиран гръцки!… В литературата, която намерих за него, западните автори го изписват на латиница, явно си мислят, че така поправят грешката. А оттам вече много неща се губят… „OPФEOC BAKKIKOC”, както е в оригинала, е различно от „Orpheos Bakkikos”, както е поднесено на западните хора, за да могат да го прочетат, не мислите ли?
        – Ами да! Веднага се губи информацията за произхода! Пак същото, Алекс! – изпъшка Магдалена, като се обърна към него. – Пак неточен превод!…
        – Да, ама не е само това – продължи Мария. – Много некоректно е описван дори и външният му вид! Освен дето е изчезнал, вече се и преиначава… Докато търсих повече информация за него, видях този медальон на една картинка в зеленикав вариант и с някакви пукнатини, такова било авторското виждане на издателя… А хематитът, който се асоциира с кръвта, никога не може да изглежда така – ако се пукне, ще се счупи! Имах такава гривна и знам какво говоря. Пък и цветът му варира от тъмночервено до черно, но не и в зелено. Кръвта, от друга страна, е самият живот…”

        Мисля, че е достатъчно. За мен това е добра литература. Във всеки случай много по-добра от тази, с която вие я сравнявате, и където открих толкова много исторически неточности и немарливо отношение към основни понятия и символи, че се чудя какво са гледали всичките онези помощници, които са й помагали! Наистина всеки има право на свое мнение, но когато на черното се вика бяло, не мога да не реагирам.

      • 11. Владимир Трендафилов  |  13.11.2009 в 6:12 pm

        Ами да, дамски са.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed


Последни публикации


%d bloggers like this: