Мъката да живееш заедно

07.07.2009 at 8:36 pm 9 коментара

Има още две неща, на които се надявам. И дано тоя изборен консенсус да е симптом, че нещата вървят точно натам. И двете са свързани с тъй настоятелната нужда от граждански манталитет у нас. Но за тях смятам да поговоря в следващия си постинг, а тук ще поместя, вместо увод или илюстрация,  една моя доста мрачна статия отпреди няколко години на тема „родно общество и национален манталитет“. Наистина е доста мрачна. Иска ми се да вярвам, че в днешната политическа ситуация започват да се очертават първите опровержения на констатациите й. Ето я.

Мъката да живееш заедно

Една от вечните теми в нашите медии е неуважението на масовия българин към народните будители. Наслагва се впечатлението, че той все някак не може да им се отплати за това, което са направили за него. Преди няколко години даже им реставрираха официалния празник, на който не е ясно какво се очаква да правим, освен да си празнуваме за каквото искаме вкъщи, където никой не ни вижда, и да си даваме вид, че се срамуваме, в случай че на улицата някой репортер се приближи към нас с микрофон в ръка.

У нас, въобще, срамът е много важен елемент от очакваната почит към някой престижен мъртвец. На българина системно му се внушава, че е недостоен за паметта на будителите и героите. Че е много виновен, задето откакто се помни, все ги забравя – още от „Епопея на забравените“ насам. И да речеш, че тази нагласа се диктува „отгоре“, от властниците, пак ще подминеш голяма част от истината. Вестниците, радиото и телевизията бълват потоци от изказвания на старци, тетки и чичковци, които размахват рeторични тояжки по адрес на недостойното българско племе, което нехаело за малцината си светли чеда. Тия неща постоянно текат по медиите. Че и преливат. „Забравихме Ботев.“ „Забравихме Левски.“ Все неща от тоя род. А в същото време календарът на официалните празници е гъсто изпъстрен с будители и герои. Вестниците и списанията отбелязват всяка рождена и смъртна дата на същите. От постъпването си в първи клас до края на средното си образование всяко българче ги изучава поне три пъти. А запише ли да следва история или българска филология, ги минава и четвърти път. Тоест, какво още се очаква от живите, та да могат мъртвите най-после да кротнат удовлетворени в своите гробища и пантеони?

Разбира се, ясно е, че тези популярни тревоги произтичат не от официалната програма, а от реалното отношение. Особено от апатията сред младото и най-младото поколение. На база на днешните отворени граници, а и на увеличените си възможности да общуват, младите ориентират манталитета си по-скоро към усвояване на нови географски, езикови, културни и ценностни територии, отколкото към самозатваряне в светилището със старите етнически глинени идоли. Това естествено буди паника сред поклонниците в светилището.

И после, кои точно са те, будителите и героите? Колко са? И отделени ли са помежду си? Има ли герои, които не са будители, и будители, които не са герои? Да не би един и същ набор от имена да служи, според удобството на ситуацията, веднъж за будители, друг път за герои? Е, този набор няма как да не го знаем. Около Ботев и Левски, да речем, има твърд консенсус. Раковски, Каравелов и още двайсетина имена от 60-те и 70-те години на ХIХ век се радват пак на консенсус, но не чак толкова твърд. Всички останали оттогава до ден днешен подлежат на интерпретация – колкото по-назад във времето, толкова по-благосклонна, колкото по-насам, толкова по-накъсана и противоречива.

Тази размазана картина означава едно. Българинът, сам по себе си, няма за какво и от какво да се срамува. Просто някой е свикнал да му внушава срам и да употребява срама в своя изгода. Исторически виновник е политическата система. Тя е определяла ценностите и ги е налагала в образованието. Откъдето пък са ги поемали медиите и са ги разпространявали равномерно из националната територия. А оттам ги улавя и възпроизвежда населението – главно онази част, която се е сдобила с деца и има кого да възпитава и обучава.

Но защо на властта е бил нужен точно срамът? Естествено, поради самия й властнически характер. Централизираната, авторитарната, недемократичната власт иска да внушава обединителни емоции, защото най-лесно е да управляваш хора, обединени в някаква кауза. Принципът на армията. Стига, разбира се, каузата да ти е изгодна – и армията да е твоята, а не на противника. Иначе става много опасно.

Тук се налага въпросът, как се конструира изгодна обединителна кауза? Най-лесно и качествено това става около някоя отрицателна емоция – срам, грях. Защото положителните емоции – радостта, например – правят човека свободен. Внушават му достойнство и сила, създават му поводи да е доволен от себе си, да се гордее с това, което сам е направил или преживял. Докато срамът и грехът го карат да се чувства малък, слаб, непълноценен. Карат го да крие разни неща, да ги потиска, да изпитва потребност от тайни, от договорки, от съзаклятия. Карат го да търси устойчивост преди всичко в колектива – независимо дали семейния, шуро-баджанашкия или националния. Споделеното опетнение сплотява най-здраво хората.

Оттам и естеството на нашия традиционен патриотизъм, който си е чиста проба взаимно психозаробване, като при хора, споени от някакво престъпление, което са извършили в миналото. Той е мрачен, мълчалив, навъсен, амбициозен, озъбен към съседите и други чужденци. Идеалите са му мрачни – „България на три морета“, „македонците са българи“. Кумирите и символите му също са мрачни – свеждат се все до мъртъвци и пролята кръв. И това не го е конструирал отведнъж някой гениален, но пъклен мозък. Създавало се е на къси отсечки по цялото протежение на новата ни политическа история. Но тъй или иначе ситуацията е такава. И действа така.

Уви, такъв калибър са тухлите, от които е изградено обществото ни. Точно за обществото става дума – иначе, ясно, че всеки си оцелява поотделно или по семейному. И ето един от ефектите. Като следи човек пресата, току срещне интервю с чужденец, който споделя нещо от рода на: „Абе много сте намръщени вие българите! По улиците изглеждате сякаш аха-аха ще си скочите по гърлата един на друг.“ Улавям се, че в такъв момент си казвам: „Този нищо не разбира, но е прав.“

И тук няма шега. Мисля, че точно екскурзиантската гледна точка понякога сканира отлично ситуацията. Радостта наистина не е на почит у нас. Изниква, разбира се, тук и там, но тайно и много лично. Сред обществото гледа да не се самозаявява. И не става дума за икономика и бедност, за казармен социализъм или мафиотски постсоциализъм, а за това какво можеш или не можеш да направиш с наличното. Всъщност, истината е, че има страшно много неоползотворени активи. Но пък влизат в разрез с традицията, а тя тласка към шизофрения. Българинът е свикнал да си угажда на тайно, а публичното пространство използва главно за оплакване или перчене. На радостта е отредено място някъде зад пердетата, докато пък територията, споделена с всички ония, които не се числят към прекия ти кръг от „свои“, се употребява за работа, надхитряне, конкуренция, фукня. Там се стараеш. На другото, скритото място се отпускаш. Доколкото можеш.

Има обаче едно такова положение, че вземеш ли да делиш света си на две контрастни половини – светла и тъмна, явна и тайна, – те постоянно напират пак да се слеят. Затова, ако човек има шанса да мине незабелязан през открития и скрития живот на околните хора, пред очите му ще се разгърнат два уж различни, но все пак застрашително подобни свята. По улиците – скръб, мрак, забързани походки, нагли брадички и погледи, враждебно настръхнали рамене. Из домовете – по две, по три насвяткани физиономии, над които припряно плуват женски торсове със салатки в ръце. От време на време някой състоятелен ентусиаст току реши да счупи инерцията и да устрои общо веселие, изкара една цистерна бира в парка, хората се надънят и после пак същото.

Съвместната радост е всъщност циментът на здравото общество. Ама онази, която наистина се практикува между хората, на неофициални места и от дълго време насам. А не която дефилира само по национални празници и по снимките в музеите и учебниците по история на подрастващите. Няма ли радост в откритото пространство, няма ли обществени, неформални, спонтанни поводи и пунктове на веселие, няма доверие, няма и общество. Точно българският случай. За разлика от немския, руския, шведския. (За чешкия, френския, испанския, португалския, бразилския, гръцкия и италианския най-добре въобще да не почваме да говорим.) Хората у нас се отпускат там, където екскурзиантът няма време да надникне – почти само в тесни кръгове с трайно сцепление. В семейството, сред неколцина приятели или малко по-широк кръг от роднини. Там основно утаяват доверието си.

За сметка на това широката градска територия, споделеното улично и площадно пространство, форумът, агората – цялата тази ничия земя е джунгла, в която принудително и нагъсто бродят настръхнали човекоединици. Там, в съвместната им територия, е полето на амбицията и конкуренцията. Там надцакваш другите или крънкаш от тях, там се оплакваш и молиш.
В това поле основен контакт е конфликтът или анонимното разминаване. А разликите между хората текат съобразно типовете роли, които те играят – дали са активни или пасивни, дейни или страдателни. „Дейците“ в общественото поле можем да ги наречем, за удобство, функционери, а „страдалците“ – функции. И тъй като обществото ни страда от неизживян патриархализъм, функционерите в него са главно мъже, а функциите – жени.

Във връзка с това се сещам за популярното наблюдение, че българинът уж мисли колективно, а действа на своя глава. Няма парадокс. Да действаш на своя глава не означава в никакъв случай, че предприемаш ходове, които си обмислял и за които съзнателно носиш отговорност. Точно обратното. Означава, че си се впуснал в импровизация на територия, в която не е заровен ценностният ти пакет и затова я усещаш като ничия. Импулсът ти съответно е или да я овладееш (ако се чувстваш силен), или да потърсиш начин да оцелееш в нея (ако се чувстваш слаб). Тъкмо според това дали предварително си се позиционирал като функционер или като функция.

С функционери в общественото поле е пълно. Това са тези, които не се стараят да участват в споделен регламент, а усвояват петна от джунглата. За тях общуването не е сътрудничество, а вид надцакване, съжителството пък – вид надбягване. Едни седят разкрачени в автобуса и не се посместват, като седнеш до тях. Други оглушително летят на мотоциклетите си из центъра на София, а вероятно и другаде. Трети се побъркват от амбиция да ти докажат какво могат зад воланите си всеки път, като ги изпревариш – или дават газ към тебе, като те видят да пресичаш. Случвало ми се е да махам с ръка на някоя маршрутка – един вид, съвсем открито предлагам пари срещу превоз, а шофьорът хич не ме вижда, защото абсолютно идеалистично се е развихрил да изпреварва. От всички тия хора и инциденти като че ли струи посланието: „Тази територия е ничия, значи ей сега ще стане моя! Ей сега ще им покажа кой съм аз.“

При тия постоянни битки навсякъде и между всички територията логично си остава пак ничия. Само дето е погълнала усилия и енергия, които биха могли да се канализират в много по-конструктивна посока от елементарното себедоказване. Плюс това падат и жертви. Не само сред преките участници в битките за овладяването на споделеното пространство, но и сред тези, които се чудят как да оцелеят между капките – гореспоменатите функции. Типични функции и жертви от такъв калибър са например запъхтените жени, които с торби в ръце хукват да пресичат на червено, без да се озърнат. Или пък тези, които се гушат в сладкарниците и си бъбрят над кафе или пастичка за чудотворни икони, зодии, руски екстрасенси, български баячки и лековити изворчета. От тях струи друго послание: „Надежда има само в чудото.“

Съвместното ни пространство, с една дума, е оскотяло от напрежение и борба. И почти няма радост. Дори ако тръгнем да си говорим не за случки и типове от ежедневието, а за по-глобални емблеми – на голямото общество, на нацията – рано или късно стигаме пак до същото. Сред емблемите на съвместното изживяване липсва точно разпускането, удоволствието. Помъча ли се да си представя стандартна маса в кръчма, в съзнанието ми нахлува образът не на оживена група позачервени и разгърдени веселяци, а на двойка безмълвни пияници със злобни лица.

А нека вземем съвместността и в плана на традиционните национални емблеми и символи. Нека за момент си представим България като символична жена – как ще стои и как ще изглежда в сравнение с някои други страни и култури, от типа на, да речем, ирландската. И в древната си митология, и в произведенията на своите класици ирландската нация фигурира, общо взето, като младо момиче на природно зелен фон. България, за контраст, изниква почти неизменно като бабичка с черна забрадка или в най-добрия случай огрухана женица с деца на ръце. Едната е мома Ирландия, другата е баба България. Къде отиваме ние? И все още има хора, които да вярват, че нацията може да заживее нов живот само ако се обедини около старческите си символи?

Парадоксът тук е, че в този план Ирландия и България са съизмерими. Ирландия е млада нация с древна култура. България също. Едната култура, обаче, слага акцент върху младостта, природата и зеленината, върху регенеративната си способност. Другата се пъчи да докаже колко е стара и първа. Опъва гръб, издува вратни жили. И какво – доказва го. Браво. Изглежда одъртяла и се държи като първия човек. А в очите на другите остава безрадостна и безинтересна. И с пълно основание. Какво като ти е стара културата? Ако при цялата си старост тя се е докарала дотук, значи или лъже, че е стара, или напразно си е губила времето да остарява, нищо ценно не е научила. Оцелявала е като камък край пътя, без мозък, без дори наблюдение, стисната в себе си като зъби.

Проблемът между нациите е, че ирландската се е образувала много отпреди да се роди ирландската държава. Тоест, общество със свое самосъзнание и взаимно доверие е имало, преди да ги има въобще инструментите и структурите на държавната власт. Същото е положението и при чехите, поляците, немците, италианците и т. н. Докато при нас се е случило обратното. Държавата се появява през 1878 г., преди да се появи общество и обществено съзнание. Тя изниква като обединителна рамка на едно предимно селско, разпиляно, изключително разнородно по своя етнически състав население, което е поддържало доверие само в тесен битов план, сред семейството, роднините и неколцина приятели. Докато гражданското общество възниква на база на урбанизацията, резултат е от надсемейното сдружаване на хората. От съвместното общуване, съвместните ценности, съвместните радости.

На мястото на тия последните у нас зее дупка, която не е запълнена с нищо аналогично. Нито с грам веселие и доверие. Изпълнена е главно с призиви за борба, с жажда за мъст и реванш, с бъхтене, свъсени вежди и кръвясали погледи. Сякаш съществуванието ни е застрашено, ако не се лее кръв. В нашата заедност като че ли няма как да се живее и може само да се мре. Идентитетът ни е ужасно несимпатичен, грозен, необщителен, дори антиобществен. И най-актуална последица от него е днешната емиграция – на мястото на афишираните обещания за колективен напредък и призиви от типа на „Сите българи заедно“. След като няма съвместни радости, няма какво да ни споява. А няма ли какво да ни споява, всеки се спасява поединично.

При това положение на нещата между хората, съвсем естествено е, че днес България е сред най-бедните страни в Европа. Ако не е и най-бедната. Естествени са и съставът и действията на политическия елит през последните петнайсетина години. Първо, този елит е продукт на същата култура и ценности. Второ, каквато и простъпка да направи той, трудно може да се организира масово противодействие спрямо нея поради традиционната липса на доверие в общественото ни пространство. Затова се получава така, че в България и радостта, и бунтът текат постоянно, но всеки път встрани. И рядко преливат отвъд първото кьоше.

Entry filed under: Uncategorized. Tags: , , , , , .

На сутринта след изборите Фактори на начеващия граждански манталитет

9 коментара Add your own

  • 1. lingvosearch  |  11.07.2009 в 8:39 pm

    Доста графоманско, жалко, иначе може би щеше да ми е интересно да прочета…по принцип….😉

    Отговор
    • 2. Владимир Трендафилов  |  12.07.2009 в 6:16 am

      Лингво, нещо го шикалкавиш, а?

      Отговор
  • 3. lingvosearch  |  14.07.2009 в 11:34 am

    Добре, за да не излезе, че ме е мързяло твърде много – прегледах го, не мисля, че срамът е властова категория, срамът произтича от вътрешната несъвместимост с подобен празник, неуважението към будителите е резултат от смехотворността на образователната система, която остава отпечатъци не на срам, а на презрение и неприязън у мнозина, срамът е резултат от конфликта, вътрешен, между неприазънта и все пак необходимата гордост – това е наша азбука, наши будители. Несъвместимостта на минало и настояще – това е срамът. Това не е властова употреба. Говоренето наизуст за властта не произвежд нищо друго освен псевдофокуянски, но за сметка на това неубедителни и неуместни дискурси, които не намират верните решения, понеже не произлизат от верните анализи.😉

    Мисля, че след този ми коментар би предпочел да си бях останала на равнището на „графоманско“ и да не бях прочела съдържанието😉

    Отговор
    • 4. Владимир Трендафилов  |  14.07.2009 в 11:51 am

      Реакцията ви е по-скоро емоционална, отколкото по същество и в този смисъл по-скоро вие говорите „наизуст“. Така мисля. Естествено, че срамът не е властова категория сам по себе си. Но когато, в продължение на десетилетия, образованието и медиите го проповядват – е, тогава той се превръща в инструмент на идеологическата или духовна власт.

      Ето пример: социализмът и неговите идейно-тематични възбрани. Внушава ти се в училище, че си длъжен да защитаваш социалистическата си родина, ако ще и с оръжие в ръка. И когато в даден момент ти хрумне, че не би искал да ходиш на война, дори с тази „благородна“ кауза налице, лесно е да изпиташ срам. Би могъл да се чувстваш страхливец или предател.

      Та системното внушаване на срам може наистина да бъде мощно оръжие за постигане на психическа власт над много хора. Помислете.

      Отговор
      • 5. lingvosearch  |  14.07.2009 в 1:05 pm

        Приписването на емоционалност на женски коментар пък си е чист сексизъм. Емоционалност различна от „искрено забавление“ с подобни интерпретации ми е напълно чужда. След като горе става дума за срама основно, значи и коментара ми върху срама е напълно по същество. Впрочем, не изпитвам нужда да се извинявам или обяснявам в идеите си за това как стоят нещата към някойq който се смята различен на властта, но пък няма нищо против да е овластен полово, тоест да определя моите коментари като безвъпросно емоционални и не по същество.

        Както социализмът, така и неговите тематики не са на дневен ред от 20 години насам. Имаме цяло едно, ако не и 2 поколения, израстнали далеч от всяка социалистическа тематика. На какво ли се дължи „нашият срам“ и „техният срам“? Особено техният срам, на най-новото поколение се дължи не на някакви властови механизми и дългогодишни властови усилия, а на липсата на всякакъв културен контрол и въобще културна инициатива властова, институционална, личностна, групова, академична, извънакадемична и всякаква. И на подвластността на елементарните културни знания и усети, заедно с някакво все пак съзнание за това, което се смята за празник, за будител (може би), и т.н.

        И не, не помня социализма добре, и дори да го помня не мисля, че той е бил продуктивен за някакви срамове, а по-скоро макар и преиначени или въобразени гордости. Вече по-интересно е тези измислени гордости как се поставят на изпитание от новото време.

        Но всеки има правото на своите възмущения – ти на възмущения от социализма, аз на възмущения от посткомунистическия период. Всяко поколение с визиите си😉

  • 6. Владимир Трендафилов  |  14.07.2009 в 1:39 pm

    Лингво, забравяте, че сте направили коментар по мой текст, а не аз – по ваш. Обясних ви какво съм имал предвид в текста си, а не съм имал предвид да ви служа като кошче за боклук за емоциите или визиите. Пет пари не давам дали помните социализма или не – дадох ви илюстрация на смисъла в текста. Това вашето са просто дрънканици. Спирам да ви отговарям.

    Отговор
    • 7. lingvosearch  |  14.07.2009 в 3:29 pm

      грубиян

      Отговор
  • 8. lingvosearch  |  14.07.2009 в 3:31 pm

    грубиянщината не е извинение за липса на идейност или липса на какво да кажеш, като не можете и не знаете как ще отговаряте грубо и ще мълчите…well, have a nice day to you

    Отговор
  • […] Мъката да живееш заедно Изпратено до Новини on 16.07.2009 – 12:36 Post a comment […]

    Отговор

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed


Последни публикации


%d bloggers like this: