Фактори на начеващия граждански манталитет

15.07.2009 at 4:48 pm 1 Коментар

Подхващам пак мисълта си, че резултатите в току-що миналите избори са симптом за нещо ново в българското общество. А именно, за някакво гражданско настроение, макар и все още начеващо, несигурно. Хората гласуваха масово, над 60%, при това не просто за партия, а за начин на живот и конкретна уредба на околния им свят. ГЕРБ спечелиха, защото посрещнаха именно тези очаквания и предпочитания. Ако предизвикат разочарование през следващите четири години, избирателите им, естествено, ще се преориентират към други партии.

Това за мен е знаменателно явление. За първи път виждам българина толкова масово да гласува за настоящето си. Той е специалист по миналото. На досегашните избори главно за него е пускал бюлетината. Комунисти и с-ие гласуват за БСП, защото за нея са гласували бащите и дедите им, „сините“ гласуват носталгично за „синята идея“ от началото на 90-те, макар че никой не е в състояние да формулира точно „идеята“, „жълтите“ гласуват за царя, защото, като е бил съвсем малък, е изпълнявал функцията на цар. Разбира се, картината на мотивите във всеки един момент е далеч по-сложна, но в нея при всяко положение заема централно място чувството за принадлежност към някаква партия заместител на кръвната или духовна рода. Гласуваме преди всичко за тия, за които не можем да не гласуваме.

А и да не гледаме само партийните страсти и изборите. Дори извън тях, погледът на българина е вторачен главно назад. Докато в публичното пространство се вихрят надпревара, мошеничества, омрази, перчене, завист, грубост, основното доверие тече по отработени връзки – в семейството и между приятели. Подобен обект на доверие е и историята ни, особено в апологетична опаковка: славната зора на българското племе, славният монах с чутовната му „историйца“, славното време, когато Македония е била „наша“, славните герои от Възраждането, даже и „славният“ Батак, който днес продължава да служи като средство за тълкуване на взаимоотношенията с политическите съседи и другоетничните сънародници. Изобщо, не се занимаваме с непосредствения си свят. Българинът е показал досега, че е готов на всякакви компромиси с настоящето, стига никой да не му пипа миналото. На протест пред Народното събрание не се събират и 1000 души, ако не ги организира профсъюз, обаче по интернет-форумите се разгарят луди масови кавги, ечи героика, размахват се мечове и боздугани, веят се конски опашки. В подобен план, политиците ни са до един патриоти на думи, всички тачат свято националната история и държавните символи, но ако се запиташ с какво точно е допринесъл един или друг от тях за благосъстоянието на електората, въпросът е с повишена трудност.

Настоящето в България се оказва вечно принесено в жертва пред олтара на миналото. При това от нас самите, ежедневно. Като че ли живеем в един шизофреничен свят, в който ежедневието постоянно ни разделя и само миналото излъчва анонси, че може да ни спои. Но човек просто не живее с минало, освен ако не е напълно обезпечен или съвсем изпаднал. Младите няма как да направят кариера на база на това, което са били. Възрастните пък няма как да изхранят семейството си с исторически блянове и легенди.

На целия този фон юлските избори ми се сториха нещо изненадващо оптимистично. Явно текат споечни движения в нашето общество. Има някакво манталитетно съзряване. Има трезв поглед към днешния ден. Ами радвам се и стискам палци.

Entry filed under: Uncategorized. Tags: , , , , , , , , .

Мъката да живееш заедно Литература и медии – конфликтът тече

има 1 коментар Add your own

  • 1. Зелен Бетон  |  18.07.2009 в 8:08 am

    На изборите несъмнено се случи нещо различно. А когато стане такова нещо, то е благодарна почва за тълкуване във всякакви аспекти; и колкото по-необичайно и неочаквано е нещото, толкова по-свободно могат да бъдат подбрани тези аспекти, и пак разсъжденията на тяхна база да звучат достатъчно резонно.

    Интересно е тълкуването по оста минало-настояще и наследената съсловно-статусна обвързаност като източник на политическа мотивация (респ. липса на такава). Със сигурност има много избиратели, чиито действия са продиктувани именно от подобни основания. Струва ми се обаче, че обяснението за мнозинството е доста по-просто. И също така ми се струва – колкото и разочароващо да звучи, включително за самия мен – че не сме свидетели на някаква коренна промяна, а по-скоро на екстремална реакция в рамките на съществуващото статукво.

    Иначе казано: това, което се случи на тези избори, никак не го виждам като гаранция, че следващият политически вот няма да е връщане към предишната апатия.

    Бих обяснил това, което стана, с популярната фраза „Когато нещо работи, не го пипай“. Дори да е стара жигула, която киха, кашля, гасне и гори 14 на сто, ние си знаем, че ако я разбутаме, за да я оправим, може след това въобще да не тръгне. И я караме така, докато окончателно спре.

    Е, жигулата спря. И стана ясно, че се налага да се ремонтира. А когато жигулата спре, човек се сеща за всичките главоболия, които е имал с нея, докато „все пак е вървяла“. И решимостта му да ремонтира отведнъж нараства до пикови стойности. Затова се появиха тия 60% гласували.

    Друг е въпросът, че тази решимост е моментна. Ако дойде някой, отпуши задръстения карбуратор и старата таратайка тръгне пак, решителният собственик отведнъж забравя, че си е бил наумил и да смени маслото, и да натегне ремъка, и да регулира предницата и т.н.

    С неудоволствие прогнозирам, че точно нещо такова може да се случи. Полумерки, някои от които с достатъчно популистки блясък, според мен биха накарали мнозинството от избирателите да се успокоят, че катастрофата се отлага, и да се върнат към салатката, ракийцата и псуването на маса.
    ______________________

    Единствената ми надежда за някакво разместване, при което резултатите от парламентарните избори биха се явили етап на зараждащ се (макар и още неосъзнат) процес, е не в самите избори, а в нещо, случило се преди тях – протестът от 14.01. Колкото и скептично да бях настроен към него априори, впоследствие си дадох сметка, че това е първото от много време ПОЛИТИЧЕСКО събитие БЕЗ ПАРТИЙНА окраска. Нещо, което се зароди и осъществи не по интифата на някоя партийна централа; и от което самите партийни централи бяха толкова изненадани, че нито една не посмя да се опита да го „яхне“.

    Далеч съм от мисълта да плесна с ръце и да затръбя, че българското гражданско общество вече се е родило, и аха-аха ще влезе в правата си. Не е, за жалост. Гражданско общество може да има едва тогава, когато съществува неговата икономическа основа: реалната средна класа. Това са хората, които са поели живота си в собствените си ръце, надмогнали са проблемите с плащането на месечните сметки, и имат достатъчно ясна представа какво искат да правят (и ще правят) поне за година-две напред. Те са тези, които искат да знаят какво предстои и на третата, и на петата, и на десетата година: следователно, те са тези, чиито интереси съвпадат с интересите на цялото общество, а не само с техните собствени или на групата/общността, към която принадлежат.

    Това, което се появи, са – както пише в статията – „граждански настроения“. Те са (според мен поне) достатъчни, за да „повлекат крак“; те са един модел на мислене и поведение, който МОЖЕ да бъде следващият модел, който обществото ще последва. Много важно беше да се появи такъв модел. Но за да бъде той последван, политиката на следващото правителство трябва да ДОПУСНЕ създаването на реална средна класа – това, което досега (убеден съм – умишлено) не само не беше допуснато, а и беше обезкуражавано от всички правителства на прехода без изключение.

    Ако обаче това не стане и си останем само с гражданските настроения, те ще останат прерогатив на един сравнително изолиран кръжец от хора, нещо като руските декабристи. И въпросът „Какво да се прави“ ще започне да звучи с нарастваща сила – но само да звучи. Преобладаващото мнозинство от избирателите ще се върнат към тихото удовлетворение, че жигулата пак върви. И ще гледат бентлитата и ягуарите само на картинки, убедени, че такива коли „няма какво да ги правят тук“.
    _____________________

    Че изборните резултати са нещо отимистично, съм съгласен: поне доказаха, че инстинктът за самосъхранение на обществото все още действа (бях започнал вече да се чудя дали е така).

    За споечните движения в обществото имам сериозни резерви: у нас процесът „да се разединим, преди да се обединим“ очевидно има толкова дълга първа фаза, че човек понякога се чуди дали изобщо втората фаза ще настъпи. За мен резултатите от изборите не са доказателство за спойка, а математическо съвпадение на позиции, получило се като следствие от факта, че обратната позиция е просто неразумна.

    Що се отнася до манталитетното съзряване – донякъде го има, вярно. Бих допуснал, че то до голяма степен се дължи на „опресняването“ на избирателската маса с поколението, израснало след 89-та. И то главно защото това поколение започва все по-ясно да задава въпроси. То обаче още не е започнало да дава отговори; а и обществото като цяло като че ли не смее да ги дава (може би потиснато от факта, че не е преживяло собствената си лустрация, сиреч е латентно виновно). Всичкото това значи, че до манталитетното съзряване имаме още доста хляб да изядем.

    Отговор

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed


Последни публикации


%d bloggers like this: