Какво се пише тук и сега

09.12.2009 at 2:04 pm 23 коментара

Бургаската поезия за 2009 г.

(доклад, произнесен на годишния литературен преглед, организиран от Община Бургас)

1

Най-напред, държа да кажа, че съм благодарен за предоставения ми шанс да коментирам творчеството на бургаските поети от последната година. За мен това е много ценно. Първо, градът не е случаен в българската култура, литература, поезия. Има традиции, има постигнато ниво. Няма нужда да изреждам имената на поетите, които всички ние знаем. Те го правят център на едно специфично културно излъчване, което оцелява през годините, независимо от превратностите в съдбата на националната ни култура през новото време, а заедно с нея и на съпровождащите я ценности.

Втората причина, заради която ценя дадената ми възможност, е нещо, което усещам като организационен подем на тукашната култура през последните години. Общината изглежда силно ангажирана в културния облик на града, стреми се да поддържа финансово и другояче наличните му традиции, амбициозна е за разгръщане на нови инициативи. Дано тази ревност към „своето” продължи да се развива и занапред, защото културата е благороден, но тромав механизъм. При нея бърза възвръщаемост няма. Тя работи върху манталитета на хората, който по принцип се усъвършенства трудно и бавно. Качествените промени идват след време, при това безшумно. Без резки обрати, без мигновени и бляскави преображения. Или почти без. След серия от организационно-творчески движения все в правилната посока, хората от един момент нататък някак изведнъж осъзнават, че вече живеят в една нова културна атмосфера, по-разгърната, по-изобилна, по-свободна, по-достъпна, по-престижна и в крайна сметка по-съдържателна.

В тази връзка, убеждението ми е – както вече споменах, – че Бургас има с какво да се гордее по отношение на литературните си традиции (особено поетичните). И в същото време би било наивно да разчита, че те ще го носят безпроблемно и в бъдещето. Традициите са налице, но ситуацията на литературата понастоящем се променя. Искам да кажа, глобалната. С нея се променят и литературните ценности, което на свой ред рефлектира обратно върху традициите, обезсилвайки ги. Някои такива промени, между другото, са вече факт, осъзнати или не. Дори сега, в поезията, за която говорим. Виждам например, че в много малко от тазгодишните стихосбирки се усеща някакво влияние от Христо Фотев, да не говорим за Недялко Йорданов или Стефан Цанев – при цялата им утвърденост в литературното съвремие от половин век насам. Нещата явно се развиват, а през последните години с особена бързина. Явно значи има някакво поне подсъзнателно усещане, че постигнатото в миналото не гарантира сигурност за бъдещето, не достига, не е толкова безусловно, че да затвори литературните традиции на града около себе си и да ги направи самодостатъчни. С една дума, дори от настоящите стихосбирки си личи, че в бъдеще неизбежно ще се търсят нови пътища – нови теми, нови стилове, нови зрителни ъгли.

Това обаче не е лошо. Напротив, хубаво е, защото не завързва живите за неживите и по-младите за по-старите. Дава шанс за по-нататъшни изяви и новаторства. Не обезсмисля търсенето, пробването, експериментирането. Индивидуализацията е по-висок повик от изискванията на локалната приемственост.

Нека пак се върнем за малко на доскорошната литературна ситуация – не само на написаното, но и на институционалната структура, в която то влизаше. Вярно, по време на социализма Бургас разви своя престижна литература и своя специфична литературна обстановка. Имаше я обаче и задължителната, предварително постулирана периферност. Бургас тогава, както впрочем и другите по-големи градове на България, не можеше да създава друго, освен (в най-приемливия случай) една добра, но периферна продукция в рамките на националната литература, чиито ценности се съсредоточаваха в София и се определяха от София. Останалото влизаше в категорията „регионална”, „локална” или „провинциална” книжнина. Такава беше топографската режисура на политическата, а и културната власт в страната. Градът можеше да служи също така за биография, произход, родно място на писатели, които иначе живееха и се реализираха в столицата. Можеше да служи и за постоянна територия на други, които поддържаха „централното” си литературно съществувание чрез чести миграции до София и обратно или пък на база на взаимоизгодни контакти със софийски писатели и литературни дейци. Въпреки че Бургас развиваше свой духовен микроклимат, ситуацията, уви, беше такава, че именно столицата легитимираше в национален план Бургас като литературно средище и вместилище. Бургас, в значителна степен, беше елитен, комфортен, курортен терминал на литературна София. Не случайно, през цялото време на социализма, тук, както впрочем и другаде из страната, се запази едно непрекъснато въздишане по столицата и нейното всяческо могъщество. Когато цялата власт е съсредоточена в едно-единствено място, където стои тя, натам отива културата, а с нея и литературата.

Процесът беше неизбежен за онова време. И едновременно с това той поквари в немалка степен литературното поле. Създаде вътрешни разделения между писателите в България, които нямаха нищо общо с уменията за писане. Тези в столицата изпълваше с предварително самочувствие, а тези вън от нея – с изначална неувереност, ако не комплекси. Осигури условия за постоянен отток на мозъци към столицата, вследствие на което зареди мнозина от останалите с отровни вътрешни съмнения и така постепенно гарантира популярната омраза  към София и жителите й – един от малкото макроконсенсуси на българското общество по онова време.

Опозицията „столица-провинция” внесе много вторични разделения в националната литература. Включително и тематични. Писателят в така наречената “провинция”, например, се чувстваше рязко по-ограничен в темите си и в отношенията си към тях. Например, той се самоизживяваше като някак по-длъжен да възпява конкретно града и региона си, отколкото столичния писател – да възпява столицата. Тема на столичния писател не беше София, а България или директно светът. Патент му бяха универсалните стойности. За писателя вън от столицата оставаха – ако не изцяло, то поне донякъде – регионалните стойности, „малката земя”, „анонимните люде”. Той като че ли непрекъснато се бореше да доказва, че мястото, където живее, а и хората наоколо, имат също право на съществуване. Бореше за оцеляването им, за съхранението на паметта за тях, сякаш са видове, застрашени от изчезване. Столичанинът-творец не се чувстваше длъжен да излъчва такива послания. Правото на София да “съществува” (буквално и метафорично) се подразбираше изначално и нямаше нужда от преутвърждение.

Една друга практика на социализма внасяше допълнително разделение на литературата по линията „периферия-център”. Системата щедро раздаваше символични награди, звания и отличия из писателските среди, уповавайки се явно на Наполеоновото прозрение, че „хората отиват на смърт за едната лентичка”. Освен пантеона на съвременната класика, който се въплъщаваше от писателите, близки до властта, а в по-разширен план – от Съюза на българските писатели, съществуваше и номенклатура от репрезентативни поети или писатели за регионите, градовете, градчетата или селата. Измежду тия „певци” на съответния микротопос, само малцина живееха „на место”. Огромната част бяха живущи в София творци, които афишираха в публичността произхода си като идентификационен белег и така си осигуряваха независима територия на Парнас, както пък и мигове на горделива наслада в моментите, когато правеха периодични визити „на бял кон” по родните си места и срещаха респектираното отношение на бившите си съграждани или съселяни.

Всичко това, уви, все още съществува на някакъв остатъчен, инерционен принцип, главно поради факта, че старият механизъм за производство на литературни ценности е излязъл от строя, но на негово място нов такъв не е дошъл. Към разпада на бариерите, ранговете и неравенствата от времето на социализма се прибавиха кажи-речи само нови разпади. Разпадна се например, реномето на литературата – нейният символен статус. Разпадна се литературното образование, а с него и споделеното литературно знание. В резултат се проби дъното на литературната норма и долният праг на литературността просто се срина. Изравни се почти с „а-бе”-то на писмовността. Знаем, че за щастие, път назад няма. Лошото е обаче, че пътят напред още даже не е трасиран.

Странно защо, но големите проблеми на българската литература не се обсъждат в публичното пространство. Избягват се. Каква е съдбата на нашата литература в новите европейски условия, какви стратегии следва да се разгръщат в нея – по тия въпроси дискусии няма. А те са крайно важни, дори само в плана на настоящата тема. Бургас еднакво е интегриран в Европа, колкото и цяла България. Европа е общото им по-голямо вместилище – и на града, и на държавата, а и на езика и нацията. В този контекст очевидно ще се конструират занапред ценностите, критериите, нормите и „класиката” на българската литература.

Този контекст, разбира се, съществува откакто страната ни е интегрирана в Европейския съюз. Свидетели сме само на началото от един дълъг процес, но реалните развития така или иначе предстоят почти автоматично оттук нататък, каквито и да са забавянията или отплесванията по пътя. Нека не се заблуждаваме относно огромното нещо, което вече става. В момента от разроената на множество страни Европа се консолидират бъдещите Съединени европейски щати, една неконфликтна, неопозиционна алтернатива на Съединените американски щати отсам Атлантическия океан. Днешните държави България, Франция, Германия или Черна гора са утрешни щати в една бъдеща общоевропейска макродържава с централно управление и единен официален език – както гледаме, най-вероятно английският.

Говоря тия неща, защото те имат пряко отношение към бъдещето развитие на родната литература, към перспективите й. Политическата интеграция е сама по себе си положителен процес. Тя има потенцията да свежда до минимум опасността от военни конфликти, да отваря границите, да разширява пазарите, да дава на младите по-голяма територия за реализиране на амбициите им. И в същото време удря по традиционните принадлежности: етноса, нацията, местната култура, езика. За хората е важно и да съхраняват миналото си, и да общуват в настоящето си; но ако двете се застъпват конкурентно, нуждата от общуване надделява. Консенсусът по отношение на английския език е израз именно на тази йерархия в масовите потребности – да се оптимизира панкомуникацията, да се преодоляват в движение каквито и да е препятствия по пътя й. Уви, драматичното за нас в тази връзка е, че на българския език, както и на другите национални езици им предстои да се развиват все повече и повече като местни „говори”, т. е. като изборни, възможни, но не задължителни средства за себеизразяване и общуване. Дали след време езикът ни ще продължи да съществува или ще изчезне – това зависи от обстоятелството колко хора ще са склонни да влагат занапред интелектуална и емоционална енергия в него. Във всеки случай, опасността е реална. Ако масовият влог в езика и в литературата му пресекне, нищо не може да го спаси. Освен във вид на клубен говор между посветени интелектуалци-ентусиасти.

И все пак, независимо от това какво ще стане с българския език, бъдещата съдба на държавните ни граници е ясна – на тях им предстои все повече и повече да се формализират. На самите държави им предстои да се превръщат все по-изцяло в условни територии. Но ако държавите в рамките на Европа ще се формализират, то градовете остават. И дори нарастват по значение. Човек не живее изобщо в държава, а конкретно някъде. Така че с отмирането на държавите, поне в сегашния им оразмерен вид, ще нарасне значението на градската култура и литература. Основните идентификационни белези на индивида ще се конструират все по-плътно на ниво „град”, а не на ниво „нация”. За стари крайморски, пристанищно-търговски градове като Бургас, които само в част от собствената си история са били български градове, това едва ли ще се окаже кой знае какъв проблем.

Градът има още едно предимство. Литературата му не е задължително да е едноезична. Спокойно може да има българска, еврейска, немска и пр. литература на Бургас, което с оглед на очертаващото се бъдещо усилване на миграцията във всички посоки из Европа, не изглежда невероятно. Същото се отнася и за другите ни градове с местните им културни практики. На тази литература, освен всичко останало, няма да й е необходимо да възпява родния си град, за да има статута на местна литература.

Дотогава обаче все още има доста време. Това, което непосредствено предстои на градската ни литература по места, е да се освобождава все повече и повече от административната, финансова и психическа зависимост от София, да усилва развитието на самостоятелните си мощности и да търси преки канали на комуникация и взаимодействие с институции и творчески лица в чужбина. Хубаво е да развива и вътрешните си комуникативни връзки, но не само със София, а и с други градове от страната, както и с техните местни литератури. Хубаво е също така тези комуникативни мрежи да се умножават и сгъстяват. Изобщо, децентрализацията на българската литература предстои и това, за което говоря, е според мен правилният път за осъществяването й.

2

Нека сега минем към конкретната продукция. Ще започна с някои общи впечатления. Забелязвам, че повечето тазгодишни автори предпочитат да се изразяват в мерена реч. Съвсем освободеният стих е рядко явление. Разбира се, причините са най-различни, но като цяло това според мен не е лошо. Форматът в поезията е вече абсолютно произволен избор на автора. Отдавна мина времето, когато класическият стих беше задължителен у нас и изглеждаше като сковаваща норма в очите на младите поети, които се възмущаваха от него и предизвикателно го игнорираха. Днес свободата е пълна. Всеки може да пише както си иска. Но парадоксът е там, че в ситуация на разпаднати формални критерии да покажеш лична естетическа дисциплина, лична творческа хигиена е нещо, което лови око. Прави хубаво впечатление. Вдъхва доверие в сериозността на намеренията, които стоят зад написаното. Демонстрира „изкуство” в смисъл на отработено умение, „професионализъм”, „занаят” като нещо добро. И тук бих запитал реторически, всъщност защо у нас думата „занаят” е толкова лоша? Защо поетите са свикнали да се обиждат един друг на „занаятчия”? Откога трудът, вложен в усвояването на професионални умения, е станал мръсна дума? В английския език думата “craft” (занаят) значи и “изкуство” в най-положителния смисъл на думата. Не можеш да наречеш някого оскърбително “craftsman”, т. е. занаятчия. Все едно го наричаш “майстор”.

У нас стане ли дума за поезия, се говори за талант и вдъхновение, но никога за труд. Излиза едва ли не, че мързелът и аматьорството, особено когато са съчетани и с невежество, са задължителни условия, за да просветне божествената искра. Няма да си губя времето в дълги опровержения на това, но ще кажа накратко само: „Не е така. Друго е.”

И тъй, повечето бургаски стихосбирки настояват да демонстрират професионално самоуважение чрез класическия стих. Имам забележки, обаче. Това, че са го избрали, не означава, че го владеят достатъчно. Гинка Божилова, например, възпява празника Трети март в стихотворението си „Свобода” (стихосбирката „Признания в стихове”, изд. „Libra Scorp”) по следния начин:

„Едно слънце в прозореца ни свети
слънцето на празничния ден.
Празник е на Свободата –
Трети март изгря за мен.

Този ден, изстрадан е от много,
свойта кръв за него дали.
Днеска костите им се белеят
по долини и върхари. …“

Да оставим настрана утъпканите клишета, от които е съставен горният откъс: трети март е денят, когато сме се освободили от османско иго и следователно е „празник на свободата”, а тъй като свободата е „слънце”, значи денят „е изгрял за мен”, още повече че е подпечатан с кръвта и костите, които са жертвали за каузата героите. Къде обаче поетесата вижда тия кости да се белеят „днеска”, остава за мен тайна. Освен ако няма предвид камъните и козите по склоновете на Стара планина като далечни аналози поне по цвят. Картината изглежда не само невероятна, но даже и малко морбидна – сякаш България не е нищо друго, освен склад за престижна анатомия. То може и да не е съвсем невярно, но тъй като поетесата няма предвид никаква ирония на това място, няма смисъл да й го тълкуваме като предимство.

Е, хайде, нека пренебрегнем и тия аспекти. Но и стихът е куц – не само смисълът. Уж е класически, а не се отличава с обединителна стъпка. Отделните стихове вървят, всеки за себе си, както си щат, накъдето си щат. Няма схема. Римата също е непредугадима. „Ден-мен” в първата строфа е точна, макар и тривиална. Но във втората се римуват „дáли” и „върхари”. Третата, която не цитирам, въобще сменя римовата схема или по-точно я разбива: последните два стиха се римуват съседно, а първите два – никак. Четвъртата пък римува кръстосано два омонима: „Ех, Родино, колко мъки / преживяла си пет века! / Днес да грее свободата / до амина и до века.” Хаосът е стопроцентов.

Обръщам мимоходом внимание на обстоятелството, че и „свободата” в това стихотворение идва да грее „днес”. Сякаш е писано през 1879 г. Максимум 1880-а. Това се вика творческо вживяване. Така да се идентифицираш с темата си, че да стигнеш до историческо самозабвение. Любопитно.

По подобен начин в техническо отношение пише и Геновева Зафирова в книгата си „Прозорецът на ветровете” (пак „Libra Scorp”). Само дето темата е за любовта:

„Дори пътека ни откри,
разстлана с рози и бодли,
а ние, прегърнали своите мечти,
изгубихме се вдън гори.
Дали ще се срещнем в безкрая?
Искам да зная, но… не зная.“

Метриката се сменя произволно. Римите („откри-бодли-мечти”) също идват произволно, сякаш поетесата е римувала на скорост каквото дойде, както й падне. Темата и изразните средства са не по-различни от тия на всички други от жанра „средностатистически интимни трепети”. Ето и трети пример от същия порядък: Мария Тотева и стихосбирката „Прицелвай се в мен” (изд. „Димант”):

„Когато гланцът небесен се разпука
и над Земята блясък заискри,
когато капките в небето натежат –
чадъри не търсете! Може би
това е обич, отново засияла
във две души, открили се отвъд.
Обич, болка неизплакана събрала,
от Живота през земния им път.“
(„Хармония”)

Искам да подчертая: не казвам, че тази поезия е непременно „бездарна”. Не казвам, че на трите цитирани поетеси „им липсва талант”. Тезата ми е, че стиховете им са недостатъчно професионални. Несръчни са. Трите просто демонстрират неумение – дотолкова, че не дават възможност да се установи имат ли „талант”, или не. Каквото и да значи това понятие.

По аналогичен начин се представят, освен споменатите досега, още Дена Джелебова-Пейчева, Паскал Кюмурджиев, Дафина Облакова и Румяна Русева. Всички те показват различни форми и степени на едно и също базисно аматьорство. Не казвам, разбира се, че качеството при тях е сто процента лошо. Но просветванията, където ги има, са инцидентни и далеч не компенсират несъвършенствата.

Пак ще повторя, че проблемът е в умението, а не в „таланта”. И най-вече, ако ще говорим за първопричината – погрешна представа за това, що е добра или „истинска” поезия. Сбъркана концепция. Уверен съм, че гореизредените биха се потрудили съвсем коректно да придобият съответните умения, ако мислеха, че те имат значение. У нас съществува на популярно ниво заблуждението, че в писането на поезия важно е изцяло вдъхновението, което пък идва изневиделица и въпросът най-вече е не да му се противопоставяш, а да се оставиш да те завладее и да те носи до последната точка на последния стих. Това е клише на овехтелия романтизъм, което се е задържало през годините и вековете главно при нас на Изток, защото самите ни поети печелят от него. То им създава – поне докато се гледат в огледалото – чар, харизма, магическа аура на богоизбрани. А всъщност вдъхновението може да тече по много начини, включително и чрез знанието, разума и логиката. По-опитните (или по-съобразителните) знаят също така, че грижливата обработка, внимателната редакция е почти винаги наложителна, тъй като първото, което ни идва в главите, обикновено е нещо наивно или разводнено. Каквото и да е разправял публично, Байрон е редактирал много старателно ръкописите си. Най-големият ирландски поет, нобелистът Уилям Бътлър Йейтс, споделя в мемоарите си, че тъй като нямал музикален слух, било му е ужасно трудно да наблъсква смисъла си в правилен стих. Като види човек резултата, обаче, това е последното нещо, което би му дошло на ум. За читателя няма никакво значение какво има на входа на стихотворението. Важно е какво излиза на изхода му.

Странно е как се е получило така у нас. Никой не очаква от даден човек да седне на пианото и да засвири като бог без предварителна подготовка. Или да съчини опера. Никой не очаква от инженера или счетоводителя да седнат на местата си и да заработят професионално, без да са имали съответното образование. Какво кара хората да смятат, че поезия се пише по-лесно? Че в нея няма какво да се усвоява – стига ти само да приближиш химикалката към листа… и да си „талантлив”, ако не „гениален”? За какво изобщо сядат да пишат, щом тя е такава аматьорска работа? А не е. Да вземем само българската поезия. Тя съществува не от вчера и си има форматно ниво, долен технически праг, под който ако паднеш, означава, че не си усвоил достатъчно нито теорията, нито практиката. Не си чел книги по стихотворна грамотност. Не си чел поезия качествено, с инструментално вникване. Не може, ако държиш да пишеш в класически стих, да започваш с ямб, да минеш в следващия стих на хорей, а след това или пак да климнеш обратно в ямб, или да минеш в някакъв стъпков кентавър, ямбохорей или ямбодактил, който при прочит извиква усещането сякаш по улицата край тебе се влачи котка с пречупен гръбнак. Не може също така да римуваш „чета” с „ръка” и да смяташ, че с римата ти всичко е наред. Отворените мъжки рими изискват повторение не само на гласната, но и на прилежащата съгласна: „ръка-така”, „плета-света” и т. н. Разбира се, свободни рими спокойно може да има, но тогава несъвършенствата трябва да влизат в някакъв ритъм, във взаимен баланс на повторяемост, за да си личи, че са направени концептуално, а не са плод на неумение или немара.

Причината за горните римни ограничения е съвсем конкретна и по-усетливите инстинктивно я напипват. В нашия език нямаме дълги гласни и поради това на отделната гласна й трябва подплънка в римна комбинация. В английския език например това не е задължително. Но това е неговата специфика, защото в него дългите гласни и дифтонгите са съществена част от звуковата му организация: “mare-hair” (това е отворена мъжка рима в английския), “more-lore”. В българския обаче звуковата организация е друга.

Но да продължим нататък. На фона на досегашните коментирани, поетичната книга на Станчо Дойнов „Спомени” (изд. „Libra Scorp”) прави дори отрадно впечатление. Дойнов очевидно не е поет. Но поне не се прави на такъв. Не се и опитва да се движи из непознати територии, където не е добре оборудван с оръжия и умения. При него няма рима и метрика, стиховете му се отличават от прозата по това, че са групирани в четиристишия. Освен това заемат само част от обема. Останалото е едно описание на детските му спомени от родното му село Карабунар, после следва китка народни песни, явно пак оттам, а накрая са собствените му тъй да се каже “стихотворни” редове.

Книгата всъщност е изповед-резюме на автора й за „преживяното“, личен синтез на всичко ценно за него, изразено за в случая на специален език, този на истината и паметта. Дойнов не пише точно стихове. Той просто е измил езика си, сресал го е, облякъл го е в нови дрехи като преди неделна черква, защото на този език (някак подсъзнателно е дошло творческото решение) му предстои да отиде сред хора, на които ще говори само важни и верни неща. Повтарям, това не е изкуство. Но затова не може да бъде и лошо изкуство. То е естество – „естéство”, да бъдем точни в баланса с „изкуство”. Каквото иска да каже, Дойнов го казва, почти без да го пренаглася върху друга естетическа матрица. Затова, особено при по-мрачните теми, където човек по принцип е по-истински, тия речеви късове добиват понякога един директен трагизъм, какъвто трудно се постига другояче. Ето:

„Минават дни и нощи,
а теб все те няма в къщи.
Къде отиде, къде се скри —
аз те търся, но не мога да те намеря. …

Поставена над нея черен кръст,
написани три светли имена:
Дойка Куртева Дойнова
с твоя скромен лик. …

Защо толкова рано ме напусна,
обидих ли те с нещо или
мъката си до край не изплаках. …

… ще ходя аз до вечния ти покой.
Но там аз няма да те видя,
само ще видя черния кръст
с трите имена, изписани
ненужни на никому освен на мен.“
(„Спомен – 2”)

Какво да кажем тук? Всичко явно е вярно, макар да не е обработено естетически. Дори не съвсем граматичното „на никому” или „поставена … кръст” е някакси симпатично. Защото тази словесност не е поезия, а отпреди поезията, нейната прародина. Хубаво е да не се забравя, нито подценява това ниво на речта, защото то въплъщава именно онзи синтез на душа и език, от който тръгва всяка поезия.

Книгите на Димитър Костадинов и Десислава Георгиева (съответно „Изгревна изповед” и „Притча за момичето с къдриците”) са по-издържани във формално отношение, отколкото досегашните. Не навсякъде. Костадинов пише общо взето в римувани катрени или в бели стихове, от които понякога изскачат инцидентни рими; между другото, последните на места създават впечатление за немара, сякаш авторът им не е римувал само където не е могъл. При Георгиева пък преобладава прозата – в нея се редуват прозаични късове с лирични такива в свободен стих. В този смисъл, не бих нарекъл заглавието й точно стихосбирка, а „лирична книга”.

В тия две книги проблемът е друг. Те не общуват с читателя, а му проповядват. Поетът предварително е заел привилегирована позиция, скрил е зад нея човешкия си образ, личността си — и оттам изнася лекция. При Костадинов тази привилегирована позиция е педагогическа по характер. Стихосбирката му, освен че се казва „Изгревна изповед” („проповед” би било пó на място), носи подзаглавие „Отвъдни монолози на Асен Златаров” и е точно такова нещо – своего рода въздържателска теософия в бял стих, изпълнена с монотонна и не особено достоверна жизнерадост, с доктринна педагогика и с маниерни словеса и конструкции от рода на „Щом Държави със Държави се секирват, / нужно е Душите да овардим!… / на Деца, които вярват в нас – / с наркотици да не меланхолват, / да не буйстват с алкохолен глас…” („Кураж”).

Що се отнася до Десислава Георгиева, книгата й е лиричен дневник-пътепис, обединен от темата за несподелената любов и плод очевидно на реални преживявания и екскурзионни пътувания (до Гърция, Италия, Куба). Интимните преживявания са доста по-автентични от туристическите. Повечето са предадени в непресторено свободен стих, който е лесен за конструиране, но поне не дразни с неуместно техническо насилие над значенията. Екскурзиите обаче не звучат достоверно. И това е защото авторката е решила да сподели с нас само сладостните си изживявания и да ни спести – както и да си спести – всичко неприятно. В резултат, вътре е пълно с едри обобщения, албумни блянове и съзерцания, но друго кажи-речи няма. Ето кратък описателен откъс от „Кападокия“:

„Търговците – мъже, загорели от слънцето, със светли коси и сини очи, типични за турците, отпиваха от чая и разговаряха помежду си.“ (с. 7)

Това, да речем, не е лошо и в същото време – обърнете внимание – е някак общо. Не дава специфично знание за описания обект, за да го открои на фона на други подобни. Турците били със сини очи и светли коси. Вярно, има ги и такива. Но това не е ли характерно и  за скандинавците, немците, иранците, българите и прочие? Кое е открояващото? И после, за тях не е ли не по-малко характерно да са мургави и с черни очи? Да, и това е вярно. Тоест, какво научаваме оттук, освен: „Свят широк, има ги всякакви.”

На същата страница малко по-надолу се казва:

”Кападокия е така вълшебна с причудливите си скални образувания, ваяни от природата и вятъра.“

Тук повечето описателни елементи са излишни. Ако беше останало само „Кападокия бе така вълшебна със скалните си образувания“, читателят щеше да си състави същата картина, без да изпусне нито детайл. Излиза, че всичко останало е пълнеж. „От природата и вятъра“ – вятърът не е ли природа, че е добавен редом с нея? Да не би да е изделие на културата? Скалите били „ваяни от природата“ – ясно, че от природата; не съм си мислил ни за миг, че майстор им е бил Вежди Рашидов. Били освен това „причудливи“ – но нали щом въобще се споменават, значи са особени, впечатлили са с нещо авторката. Излиза, че и това е излишно. Подразбира се.

Но най-дразнещото е, че Георгиева много е държала словото й да тече само в руслото на сладостната експресия. По този начин, обаче, човек трудно може да бъде оригинален – този план на литературността е отдавна очертан и асфалтиран. Освен това той е гладък, равен и в случая не създава доверие в искреността на авторката. Ето впрочем как ни се разказва за Италия:

„Прииска й се да се разходи с корабче по Канале Гранде. Да се огледа в зелената вода на Венеция. Да усети аромата на плесента и прокрадващата се по стените на къщите зеленина. Да чуе песента на гондолиерите. И да хване за миг времето. Замряло в сърцето на италианското небе. С пурпурното червено и доспехите на рицарите. Да усети хлад от стените. Да се докосне до тайните улички. Да прескочи до Моста на въздишките и да улови гласа на осъдените.”

Дотук всичко хубаво, но пак идва въпросът – къде е специфичното в преживяването? Това човек може да го напише и без да ходи в Италия, само по картички или снимки в Интернет. Четем не автентични впечатления, а отражения на блянове, отгласи на желания, въплъщения на стилизационни потребности. Автопортретна еротика, с една дума. И как на авторката не й се е случило да види нещо грозно или неприятно? Поне едно. Сигурно е имало по време на буквалното пътешествие, но тя или не го е забелязала, или е сметнала, че не е важно, и така пак е заличила конкретността на изживяното. Все едно, че въобще не е ходила там. И още нещо. По принцип, читателят се интересува от личното, от своеобразния поглед, от интересното, което ти се е случило. А авторката му предлага само изящни словеса, все едно му казва: „Виж как хубаво възпявам видяното!“ Въпросът ми е, какво го интересува читателя това? Освен ако под „читател” авторката не визира населението на взъпятата Венеция? Или – по-вероятно – отсъстващия любим, вградения лирически герой, когото тя иска да впечатли.

За разлика от досега коментираните поети, Ваньо Вълчев пипа словото си по-професионално. Имам предвид книгата му – четвърта по ред – „Ангелски грехопадения” (изд. „Libra Scorp”). Като музикални композиции, стихотворенията му са безукорни. Метафорите са удачни, емоционалната температура е балансирана добре и с вкус. Тематичната им настройка е анакреонтическа по характер, с ренесансово-християнска подплънка – възпяват жените, виното, веселието, божествената неизбежност на греха и други традиционни удоволствия. Изобщо, това е една концептуално класична творческа проява – и като форма, и по съдържание.

Същевременно, мисля, че Вълчев би разгърнал по-пълно уменията си, ако тук бе вървял по по-неутъпкани творчески коловози. По тия теми и с тия изразни средства е писано много в историята на изящното мерено слово. Трудно е да си намериш свой оригинален път. Особено – като в случая – ако не се и опитваш много-много. Вакхическите му стихотворения текат забележимо в регистъра на Евтим Евтимов. В „Зелена вечерня” просветва присъствието на Фурнаджиев и Разцветников: „Звънят слънчогледи, звънят слънчогледи – / зелена вечерня звънят.” Еротично-трансгресивните пък следват една традиционна линия на импулсивно романтическо богохулство, в която Димитър Димов с отец Ередия и Димитър Талев с Рафе Клинче са само две от гарите по едно много дълго, да не говорим, че е международно жп трасе. Въплъщенията и превъплъщенията на мотива просто гъмжат в исторически план. Ето пример:

ЖЕНА

Такава е. Невероятна!
Дарил я Бог с какво ли не!
Пред хубостта й необятна
в молитва свиваш колене!

Защо й казвате Икона?
Видях я в сумрачен светлик.
Бе хубава.
Като Мадона,
рисувана от еретик.

Това иначе е едно от най-изпипаните стихотворения в книгата. Вярно, такива сравнения и противопоставяния има и другаде, но контрастът сам по себе си е организиран добре, със силна емфаза върху последната дума, която е и смислоносещата.

Проблемът е другаде – в разминаването между обявено и действително предназначение на поетичното слово. Творбата заявява себе си като трансгресивна, морално и социално бунтарска. Въвежда ни в нещо, което държи да ни внуши, че са „греховни помисли”, слага си едва ли не етикета „скандален еретизъм”. Подобни мотиви обаче имаме в поезията още от Ренесанса насам – при това с все по-голям риск за творците от санкциониране, колкото по-навътре навлизаме в миналото. Да не говорим, че и далеч преди това, в самата „Песен на песните” от Стария Завет, четем за женски красоти, без помен от съпровождащо чувство на свян или грях от описанието. Така че остава въпросът, кое е налице при Ваньо Вълчев в случая? Изживяване на автентично чувство или рисуване по зададен модел? Картина в музей или картина на статив край плажа?

Говоря това, защото Вълчев има култура и способности. Но му липсва автентизъм. А той е особено важен фактор в случай на литературна трансгресия – т. е. при някакво словесно престъпване на морална или социална норма, когато авторът, поне видимо, преодолява някакъв вътрешен страх или външен риск. В такива моменти се получава напрежение между страховете на автора и това, което той е посмял въпреки всичко да напише, напрежението се предава на думите в творбата и тънкият читателски усет безпогрешно го улавя.

Вълчев обаче не убеждава, че носи подобен конфликт в себе си. Лирическият му герой с такава лекота е готов да извини „греховните” си секс-помисли в плана на „Какво да правиш, красота неземна!”, че нямам чувството да е преодолявал някакви бариери в себе си. Някак прекалено готов е да „прегреши”. От самото начало. В резултат, няма драма. Гладко и равно е. Получило се е нещо като атеистично стихотворение, написано от атеист. В случая липсва достатъчно вътрешна болка поради преодоляните вътрешни възбрани и затова в творбите не достига температура на въздействие. Дори инцидентната употреба на думата „Мадона“ с главна буква ражда асоциации не с Микеланджело или Тициан, а по-скоро с поп-певицата, която неотдавна гостува у нас. А за нея не би имало никакъв проблем да я рисува еретик. Обратното би било невероятно.

Тома Троев има повече проблеми с формалната изпипаност на стиховете си, отколкото Ваньо Вълчев, но демонстрира и повече охота към лични прозрения. Цитирам:

„Докога ще пада този бряг?
Докато паднат всички ниви,
докато паднат всички къщи,
докато накрая падне и летището в Сарафово…”

Ето как сполучливо поетът ускорява времето – ерозионното време, – за да постигне изобразителна мощ. Стихотворението е добро, макар да е поразвалено от склонността на автора му да го кара да се самообяснява. В резултат, първоначално яркият образ се разрежда към края в обяснителни метаобрази и дори в изводи и поуки: „Да бъде оцелялата земя / върху която / все още се крепи небето.” Не оказва добро въздействие (на други места) и тенденциозното желание на Троев да възпява „малката родина”, любимото момиче, родната майка и други привични жанрови вместилища, способни да погълнат и усмъртят дори най-искрени емоции или зрителни перспективи. И не обектите на възпяването са проблемът, а то самото. То апологетизира. Което трудно повдига читателския кредит. Съпреживяването е по-добър избор, защото е по-близко до откровеността и истината.

По принцип Троев започва творбите си силно, но от средата нататък като че ли губи височина. Поетиката му си има своите своеобразия, но е нестабилна. Типичен пример е „Доби си играе”:

ДОБИ СИ ИГРАЕ
На дъщеря ми Добрина

Тя стаята обича да да подрежда
по най-добрия според нея начин,
отваря всички шкафове – изглежда,
че вещите ни всъщност са играчки!

За куклите – блестящ дворец от чаши.
Вода на пода? За езеро добра е.
От хаос[а] наоколо се плаша,
когато Доби почне да играе.

Оглеждам се: като след буря лодка
е къщата ни – някъде в безкрая.
А Доби и любимата ни котка
все тъй възторжено играят!

И как ли всичко пада и се чупи,
навярно земетресение това е?
Природен катаклизъм ли се случи?
Не, Доби продължава да играе!

Но ето – слънцето не може да се скрие
и трябва да е винаги неделя!
И Бог, усетил нещо странно в този ритъм,
ни се яви от своите владения.

Той гледа ни безпомощно и жално –
не може сам Вселената си да познае.
Спокойно, казваме му, всичко е нормално!
Просто – Доби си играе.

Ако Троев беше оставил само първите три строфи, стихотворението щеше да е по един сюрреалистичен начин екзистенциално: дъщеря му в образа на малък демиург, движещ маховика и зъбчатите колела на целия му околен свят. Заедно със следващите три строфи (особено с Бог в ролята на клише от старата предучилищна поезия или от песните на Висоцки) то се превръща просто в албумен подарък за нея. Но тук-таме поетът успява открай докрай, в особено драматични средоточия. Например:

***
От много време не съм писал стихове.
А уж съм край морето…
За риба ходя,
която после (такава ми е работата)
до късно през нощта почиствам.
Понякога забравям
отпадъците да изхвърля
и уморен заспивам.
Тогава като бели привидения
над кофите с боклук
се спускат гларуси.
И сякаш изстрели – плющят крилата им,
когато с рибешка глава във човката
нагоре се издигат
и се изгубват в мрака.
На сутринта старателно почиствам,
а те кръжат над мене
и още дълго
наоколо се носи
кресливият им плач.
Понякога, но много рядко,
на земята,
върху засъхналата черна кръв
намирам, оставено от тях,
перо.

Хубаво от край до край. И по някакъв начин усещаш, че е достоверно.

Стихотворенията на Динко Павлов от „Морето на моите сънища” (изд. „Информа Принт”) са по-равни по акценти от тези на Тома Троев. В по-слабите си моменти те се унасят в тривиални реторики: лесно предугадима сиромахомилщина („Клошар”) или пък вакхическо бохемство („Гроздобер”). Стихотворенията са по принцип изпипани, но им е нужно още освобождаване от въздействието на други образци. Често пъти в тях се откроява Иван Пейчевско, пък и Христо Фотевско присъствие: една съзерцателна носталгия по нещо никога неслучило се, примесена с дъх на морска сол. Не мисля, че от подобни влияния има особена полза, защото Пейчевското и Фотевското си остават винаги и само Пейчевско или Фотевско. Което при първите в даден стил е лично откритие, при следващите е вече клише.

Но където е добър, Павлов е добър. Стихове като „Мъгла, разтягаща се в туника, / облича приказно далечината, / прегръща някаква метаморфоза / и се превръща в пълнолуние” демонстрират една – прощавайте за оксиморона – интелектуална първичност, както и умение да се борави виртуозно с езика. На места проявява изненадващо пъргава склонност към рисуване на драстично убедителни образи. Не винаги успява – дори в такива моменти – да се освободи от клишетата, вероятно поради някаква своя специфична интровертност или некомуникативност. Но четенето общо взето си струва, въпреки противоречивостта. Цитирам за илюстрация две по-кратки стихотворения:

ПО СТЪПКИТЕ НА ДНИТЕ СИ ВЪРВЯ,
за да прегърна спомени отколешни,
Притихнало – морето
приспивната си песен композира
и се прегръща със съня.
Звездите се оглеждат във водата,
окъпани от лунната пътека,
и се превръщат във искри. . .
По пясъка вървя
и огън под краката ми извира.

ЗНАК

Изгубен слънчев лъч
пресича стаята и се оглежда
във предметите, потънали във прах.
Перде, раздърпано и сиво,
превива раздраното си тяло
и се препъва във перваза.
Часовник със разкъсан циферблат,
превръща зрението ми в слух
и прави реверанс на своя Гринвич.
Едно измислено пиано
просвирва концертът си без ноти
и си спомня за оркестъра.
Превили гьрбовете си към пода,
тапетите разказват приключения,
като заклети стари иманяри.
А там, във ъгъла, един захвърлен
пожълтял портрет ме гледа
и ми дава тайнствен знак:
да превърна мрака в светлина.

В първото само последният стих е по-интересен. Във второто той е безинтересният, но останалото си заслужава прочита. Интересна, убедителна, нетипична образност, съчетана за жалост с недостатъчно стабилна поетика, с малко несмела, недоразгърната композиция на значенията и със стесняване на финалите в очаквани развръзки.

Двама от поетите тази година показват пристрастие към кратките поетически форми. „Отломки” на Стефан Минчев (изд. „Знаци”) дава някои надежди, но като цяло при него има още какво да се желае. Състои се от малки стихотворни късове, улавящи мигове мимолетна реалност. Култивирани са, имат качества. Щяха да са по-убедителни, ако поетът беше успял да поизреже собственото си присъствие и да засили присъствието на околния свят. Така малко изглежда като че ли сам се щрака с фотографска камера от различни ъгли. Но не прави по този начин книгата си своеобразна. Освен това компресията на стиховете му е сравнително слаба, рехави са. За да се получи от такива реещи се късове словесна паяжина убедителна стихосбирка е нужно самите късове да са по-добре подбрани по теми и настроения, а и да са повече на брой. В този си вид, с тия 45 странички и солидни бели полета книгата сякаш даже демонстрира незачитане на купувача, не му дава вещество, съответстващо на парите и очакванията му. Само естественост на мимолетното съзерцание не стига, нужно е по-грижливо и щедро композиране. Ето какво срещаме на с. 9, както е впрочем и навсякъде другаде:

***
Ще се съвокуплявам
С облаците
Когато пожелая
Когато иска
Вятърът не пита

***
Мислите ми са сини
Като онова безкрайното
Над което летят чайките

„Джокондата ме гледа” на Николай Нанков (изд. „Libra Scorp”), обаче, е всичко това, което предишната стихосбирка не е. В нея също нещата варират по качество, но като цяло е рязко по-стегната, по-добре композирана, по-разнообразна, а и по-майсторски оформена. Състои се от едни свежи хайкуподобни миниатюри, понякога философски прецизни, които обаче често имат смелостта да станат вицово парадоксални и смешни. Някои съчетават и двете: философията и вица. Зад инвенцията, между другото, си личи зрялата и овладяна авторова хватка, контролът му над това, което казва. Всяка миниатюра е увенчана, вместо със заглавие, със стилизирана рисунка, дело пак на автора. Ето няколко бисера (без рисунките):

Не спира дъждът.
И в съня по лицето ми
никне трева.

Снегът се стопи
и на покрива оголи
кости на врабче.

Трикрак е гълъбът
с простреляно крило.
Четирикрак – ловецът.

До сутринта на воля
мишката обикаля осемте
ъгъла на капана.

Шепот в нощта.
Пак ще ограбват
някоя къща.

Още една сполучлива стихосбирка виждаме в „Разлетяване” на младия поет Стоян Тодоров (изд. „Матаник-М”). Това е всъщност доста зряла стихосбирка. Повечето творби са къси, но добре промислени и почти без излишни думи. Отличават се с интересни асоциативни скокове, понякога логически, понякога емоционални, но винаги свежи, смели и достоверни:

***
Загадъчни спящи баири
се разливат в ръцете,
в очите ми.
Повяват гласове –
прелитащи лъчи по клонките.

Шмугвам се между тревичките,
по тихите пътечки в хоризонта…

Все вървя към тази планина.

ТАЙНАТА НА МОРСКИЯ ФАР

Дълбоко там в морето нейде –
Кой знае,
кой знае?

Стоян Тодоров изразява летлив и пластичен лирически аз. Този аз му дава възможност да обглежда тематичния си обект много бързо от няколко зрителни ъгъла – почти едновременно. Понякога обаче, съвсем ненадейно изскоква отнякъде и ни изненадва с хладен и дълбок извод. Интересното е, че при цялата си игривост, той има послания за отправяне. Много откровен е. Според мен той има всички данни да намери в бъдеще място сред солидните поети на България. Ако не се възгордее, разбира се, и ако продължи да работи така:

Научете се на огън!

Научете се,
но аз не бива да ви говоря така –
греда дълбоко във окото ме пробожда.

Ако успея да изпиша следните редове,
ще премина ли онази река?
Оловни са плещите,
когато безразсъдно си трупал лъжи.
Млади сме за грехове ли?
Стига глупости –
кой обича всички ближни?

Идва ред на Борис Бухчев и книгата му с поеми “Не забрава” (две думи, не една; иначе, пак „Libra Scorp”). Бухчев е своеобразно явление в днешната ни поезия – не само в бургаската, макар че той не крие тукашния си контекст, а напротив, подчертава го. Това е изповедна книга стихове на немлад поет, резюме на житейски път, минал през верига от лични и обществени събития. И личните, и обществените са в баланс, отредено им е еднакво внимание, нито едно от подбраните събития не е замазано в името на тъй възхваляваното поетическо обобщение. Всички те са предадени с любов към детайла и конкретността. В резултат, книгата гъмжи от детайли: имена на хора, реалии от непосредствения свят наоколо. И съответно, увлича при четене. Способна е да увлича не само изкушените в поезията, но и всеки, който би изпитал любопитство към преживелиците и мислите на някой друг човек. Нещо повече. Книгата разказва така добре, на такъв естествен език, оборудван плюс това с безукорна метрика и рима, че е способна да печели нови приятели на поезията. Задължително би било само едно – да са достатъчно зрели хора по опит, та да оценят по достойнство написаното от поета.

Ще дам пример с поемата „Завръщане към себе си”. В самото си начало тя задава рамката на повествованието леко и неусетно, подемайки историята, съвсем като в класическия епос, in medias res (по средата на събитията):

„Забравен глас дочух: – Обажда ти се Владо!
Пренесе ме гласът във времето ни младо.”

И историята започва с една духовито подвеждаща вариация върху Яворов, карайки ни за миг да си помислим, че по-нататък творбата ще работи в жанра „социална критика”:

„Една, че две, че три, че петдесет години,
ту с черни облаци, ту със лазури сини…“

Тук автора сякаш отведнъж го напушва смях и той бързо изважда лице, за да видим усмивката му:

„… аз кралимарковски прескачам в Ректората,
колеги виждам там и чувам им словата.
В антрактите сред нас бе весела забавка,
пародии във стих и джазова припявка
и „мамбо-джамбо” стил душата пак обхвана,
Къкой туй? – възмутен ни питаше Джувана
и искаше от нас вместо вълнáта модна
да пеем песничка ‘шаветска, наша, родна’…”

Дотук бихме могли да подозираме, че поемата не включва друго, освен безобидни закачки със свидни призраци от миналото. Но изведнъж лицето на разказвача се изопва и става сериозно, макар че духовитият тон остава като опаковка на реториката му:

“Студентски мили дни, къде хвръкнахте вие?
Понасяхме със смях безбройни тъпотии,
които между нас “другари отговорни”
пренасяха с екстаз от асансьори горни.
Умее младостта да се освобождава
от вечния диктат на строгата държава.
Дрънчеше покрай нас диктаторска припявка,
отвръщахме й ний със виц и подигравка.
Измете времето с метлата тоз и оня,
по пътя кой ги знай де паднаха от коня. …”

И така нататък. Наистина, много интересна е тази повествователна рамка, въпреки силно изповедното начало в стихосбирката. Решаващите параметри са именно епически: петостъпният ямб и съседните рими (в контекста на родната традиция), едрите и уверени крачки на разказа, специфичната дистанция от събитията на погледа на разказвача. Всъщност Бухчев е написал своеобразен личен епос, не за голямото универсално или митологично време, както Омир, Вергилий и Милтън, нито само за собственото си интимно-вътрешно време (за което най-добре би му послужила късата лирична форма), а за голямото лично време: един синтез на индивидуално и обществено, персонално и гражданско, който синтез дава възможност на фигурата на автора да се открои като метафора въобще на българския индивид, поместен в координатната система на последните 60-ина години.

Споменах вече, че става дума не за подражание на класически епос, а за своеобразен неоепос. Тук му е мястото да подчертая, че книгата на Бухчев е сполучливо въплъщение на една тенденция в съвременната ни поезия, която следя отдавна, още от началото на 90-те, въпреки че досега не съм я проблематизирал в теоретически или критически текст. Сега го правя, за да изразя задоволството си от това, че жанрово-историческите ми очаквания все по-категорично и по-категорично се оправдават. Бих нарекъл тенденцията “посткласицизъм”. Приликата на понятието с едно друго – а именно, “постмодернизъм” – не е случайна. Посткласицизмът се разви под влиянието на постмодернизма в литературната естетика, но на спонтанно антагонистична база – като импулсивна реплика, реакция или самоорганизация против него. В никакъв случай не можем да го наречем “бунт”. Той е най-вече едно кротко и твърдо отчуждение.

Както знаем, постмодернизмът преди време нахлу у нас, възвестявайки освобождение от всички рамки и форми – от метриката и строфите, от свързания разказ и от много други неща, включително и от необходимостта да се пише добре. В инстинктивно антагонистична реакция спрямо всичко това възникна посткласицизмът, който разви една култура на подчертаната форма и рамка, един пиетет към стихотворната организация и самодисциплина в условията на контекст, който нито ги изисква, нито е способен да ги наложи по някакъв начин. Спомняме си, предполагам, задължителния класически стих през по-голямата част от социалистическия период. Но в днешно време, когато стихът се развърза и дори разпадна, когато всяка организация на поетичното слово започна да изглежда дори демоде, започнаха да се появяват поети, които като че напук отреагирват със съзнателен строеж на стройна стихотворна организация. В този тип поезия изпъкват два основни елемента: класичната поетика и рационалната дистанция, от която поетът видимо конструира тази класична поетика.

Първият, у който наблюдаваме тази тенденция, е Станислав Градев, варненски поет, а стихосбирката, която имам предвид, се нарича “Книжно тяло” и излезе през 1994 г. Възможно е да има и по-ранни книги в този коловоз, но не познавам абсолютно цялото ни литературно поле, за да твърдя категорично каква е истината по въпроса. За да се изясни всичко, ще трябват по-подробни проучвания в бъдеще.

Голяма грешка би било да се сметне, че посткласицизмът е консервативно, да не кажем “ретроградно” явление в съвременната ни поезия (и изобщо в поезията – между другото, има го и в други страни). Той няма нищо общо с консерватизма. Напротив, разновидност е на желанието за актуалност, пряк продукт е на новото време и без него не би могъл да съществува. Без разпада, без аморфизацията на поетическите структури, съгласно кредото на постмодернизма, не би било възможно да се появят някои от отличителните белези на посткласицизма: рационалната дистанция от формата, нервът от конфликтната съвместност в тази поезия на класична метрика и разговорен език. И така нататък.

Грешка би било също така да се смята, че с термина “посткласицизъм” назовавам всичко, което в днешно време е написано в класически стих. Така ще излезе, че всички поети с по-традиционни възгледи за изкуството си са всъщност авангардна, посткласична вълнá. Нищо подобно. Консерватизмът преди промените продължи като консерватизъм и след тях. Редица поети (да вземем например Евтим Евтимов, Матей Шопкин, покойните Дамян Дамянов и Павел Матев и др.) никога не показаха, че са усетили колко различно е социо-културното време след промените, какъв различен пакет от ценности организира то. За тия поети промените като че ли не се състояха. Но от това не губят промените, а тия, които са ги проспали, разбира се.

Разликата между обикновената традиционна класичност и посткласичността не е никак трудна за проумяване. Класичният консерватор не проблематизира формата, в която пише. За него това е кажи-речи единствената легитимна форма, в която съществуват стиховете. Всичко останало е склонен да подценява или игнорира. В резюме, той не демонстрира рационална дистанция между себе си и формата на поезията си. Пише без вътрешен критически разлом, без съмнения, без рационален избор между две и повече алтернативи на стихотворна самореализация. В рамките на обсъжданите тук поети, стиховете на Ваньо Вълчев, например, са класични, но в никакъв случай посткласични. Той естетизира, апологетизира, възпява – без да проблематизира възпетия обект или пък себе си, възпяващия глас.

Посткласицистът, обратно, използва класичната рамка с пълно съзнание за нейната незадължителност – и даже за риска, който поема с избора си. Изборът му – простете за оксиморона – е осъзнато произволен. Поражда се триене между избраната и неизбраните рамки, което кара поета да търси компенсации за избора си на рамка, какъвто и да е той. И както знаем, който търси, намира.

И не на последно място, посткласицизмът не се изразява непременно и само в класически стих. Посткласически може да бъде и свободният. Зависи как е оркестриран. А най-вече, зависи от това, дали е постигната неидентификацията между поетичния глас и поетичния жанр. По-рано тази година се появи една силна посткласична стихосбирка именно в свободен стих – “Продавачът на конци”, поема на Илко Димитров, която наскоро спечели и наградата „Иван Николов”. Не по-малко посткласична е и обсъжданата малко по-нататък книга избрано на Росен Друмев под заглавие „Армада” („Libra Scorp”). Също такава по своеобразен начин е и “Джокондата ме гледа” на Николай Нанков, за която вече казах няколко думи. И която представлява серия от силно индивидуализирани бродерии върху жанра на хайкуто. Но именно проблематизирано хайку – писано с усещане, че класическата му рамка не стига на автора, за да осъществи себеизказа си. Не типично, каквото пишат почти всички фенове на жанра у нас.

Споменах за жанра, в който пише Росен Друмев, и веднага искам да прехвърля темата към него. Той се интересува много от картата на заключените сектори във вътрешния живот, от невидимото в човешките взаимоотношения, от скритото в човешките емоции. Но не само. Бих казал, че е естет-романтик по вътрешен заряд, интровертен търсач на дълбоки истини, философ по душа. С цената на завиден самоконтрол и вътрешна концентрация той съумява да поддържа хладна дистанция между себе си и емоциите, в които се вживява, независимо дали са собствени или чужди. И все пак понякога озверява, както в следния откъс:

“Мъдрост –
пикая ви на мъдростта.
Пикая ви на състаряването, осветлено
със загуба на сила,
на белите от страх коси и думи,
свенливо галещи отвън Ухото,

има съпротива,

когато от мъглата,
разстлана пред стъмненото съзнание,
избива смътен образ на познат човек
и нещо ти говори –
неразбираемо.
Опитваш се да се събудиш,
вярваш, че си буден,
дърпаш се отчаяно назад,
но нечия протегната ръка
те тегли от мъглата –
там нещо те очаква…”
(„Отломки – 1991”, ч. 3)

Друмев не е фиксиран ни изцяло в свободния стих, ни изцяло в класическия. Пък и свободният му не е напълно такъв, а е оркестриран ямб в свободен стихов размер. Лично аз го предпочитам него пред класичния му. Мисля, че там е по-автентичен. Класичният стих има в негово лице убедителни въплъщения, но понякога го тласка към отработена библеистка метафорика и поетизми (като инверсията на съществителното и прилагателното, например), които не са му нужни. Но нека все пак не забравяме, че естетиката на романтизма е дълбоко класична по своя идеологически заряд. В най-добрите си стихотворения Друмев създава един крайно интересен, неустойчив баланс между зрителна перспектива и тематичен обект – баланс, който може да просъществува само за миг, но за късмет мигът е уловен и фотографиран в стихотворението:

СРЕЩА

Брегът е живо същество, морето също.
Когато живи същества се срещнат,
докосват се и се отдръпват,
а между тях се настанява пясъчното време.
Така между телата ни е въздухът.
В кристала на една висулка зимно време
съзирам посинялото носле на своя бъдещ син,
а майка му усмихва се срещу ми, непозната
в мита на срещата. Ако забавим този миг,
ако телата ни не се докоснат в него –
висулката ще изтече на едри капки
помежду нас. Помежду нас – сълзите
на нашия единствен син ще се разлеят
и с вечността завинаги ще ни делят.

Последните стихове по-горе напомнят за още нещо характерно за Друмев. Той видимо има болезнено лично отношение към времето, особено към преодоляването му. Не случайно метафизичните му стихотворения са особено сполучливи. Непрекъснато импулсът му е да затвори линията в кръг, времето в безвремие. Изчезването на времето даже не е тъжно за него. По-скоро го забавлява:

КРЪГ

Кръг от стари клонести дървета
с яки коренища, а в средата
слънчевото отражение от восък.

Гларусът – отвес – се спуска ниско,
грабва някаква огризка от земята
с клюна си и бързо се издига.

Мигове с притворени крилца – врабци
по земята весело се ронят.

3

Идва ред за коментар и на поезията за деца. Това е специфичен жанр, който не може да се постави на една плоскост с поезията „за възрастни”. Адресатът не е равностоен комуникатор, а отстои на педагогическа дистанция, която не е хубаво да бъде изтъквана, защото дразни, но и не трябва да се подминава като несъществена. Между автор и читател има разлика по отношение на възрастта, образованието и опита, която прави общуването им еднопосочно, от по-големия обем към по-малкия.

Тази книжнина има традиции у  нас и може би това е причината за доброто средно ниво на книгите. Иначе те са малко на брой за годината. Две принадлежат на Радка Илчева: „Тръгнал Щурчо за булка” (стихотворения, гатанки, римушки за най-малките, изд. „Божич”) и „Дядо Еж на гости” (поемки за деца, изд. „Меценатиздат“. Езикът е хубав, богат, естествен, изпълнен с подходящо чувство за хумор, но стихотворната форма – ах, тази форма, пак ни пречи да кажем каквото си искаме. Точно при деца сривове в поетиката са най-недопустими. Нали идеята е, освен всичко останало, да получават образци на съвършенство от чичковците поети и лелките поетеси. Ето защо така не бива:

„Напролет винаги се връща,
листата стават му за къща.
Сърцето – топло и обично,
че канен е на сватба лично.

Приятел му е пролетният вятър,
със него играе на театър,
а също и обича да си пее…
Какви ли мисли днеска лее?”
(„Щурче-свирче”, в „Дядо Еж на гости”)

Първата строфа е грамотна технически, но първият и третият стих във втората са удължени с по две срички, а вторият има счупена метрика. В добавка, не разбирам как щурчето успява да си играе „на театър” с „пролетния вятър” и в какво точно се изразява играта – нито пък защо „лее” мислите си, а не ги прави нещо друго. Тия дефекти не са навсякъде, но ги има в достатъчно критическа гъстота и в двете книжки, които иначе са много добре оформени и илюстровани.

Аналогично ниво, но по-лошо, демонстрира Елена Танева в „История без край. Поема за деца” („Libra Scorp”). Изданието е безукорно. Но съдържанието на места те кара да се хванеш за косите. Като във втората от двете строфи по-долу:

„Във слама почива сърнето
зад къщата в стаичка суха.
На топло, съвсем в безопасност,
ни вее, отнийде не духа.

Зараснали раните вече,
грижливо храната подбира,
но време със хора да свикне,
че трябва Емил го разбира.”

Това е положението. Дафина Недялкова пък предлага книжка с песнички за най-малките, окомплектована с диск („Божи дар”, изд. „Димант”). За музиката не съм компетентен да съдя, а що се отнася до текстовете – извън това, че са твърде общи и захаросани за моя вкус, мисля, че са що-годе адекватни на целта си. Само трябва да се внимава за изцепки като тази:

ВЕЛИКДЕНСКИ ЯЙЦА

Яйцата радост са за всички,
най-вече за нас децата.
рисуваме цветя и птички
и наши са правата.

Червени и розови и сини,
обагряме ги ний със цвят
и са така неотразими
върху тревичка с неин аромат.

Чукна eдно и две и три
яйцата с багри разноцветни,
а мама само ме кори, кори
„Не гълтай много остави за сетне!“

Търсим ний чукалника един
без значение на цвят, картинка,
от всички яйца най-любим
”Да си направим с него снимка”.

Тук граматиката я няма, а стихът куца. Но дори това не е най-неприятното. Стихове като „яйцата радост са за всички”, особено пък в съчетание с „деца” и „чукалник”, придават една леко похотлива патина на иначе невинната тема и не реализират предназначението си. В книгата не липсват и други смислово-синтактични неуредици, но тази е най-страшната.

Две от детските книги бих окачествил като добри. Вълко Купенов се представя с гатанки пак за най-малките, озаглавени като „Гатанки крилати, още непознати” („Libra Scorp”). Те са напълно в жанра си, не отиват ни встрани, ни по-долу от класическите му образци. Най-убедителна е като че ли Стоянка Грудова със „Звездичка с рошава косичка”. Стихът й е грамотен, игрив, артистичен и творчески. Определено е способен да развива езиково чувство и асоциативно въображение у децата:

СЛАДОЛЕДЕН ПРОЗОРЕЦ

Събуждам се и скачам от леглото.
Ах!… Вижте на прозореца стъклото!

Листа от скреж по него са изплели
прекрасни бели, ледени дантели!

Сега ще ги целуна с топли устни.
И ще ги близна… Толкова са вкусни!

Ако добавя с пръстче малко мед,
ще стане цял прозорец сладолед!

Извън плюсовете и минусите на конкретната продукция, имам едно принципно притеснение относно детската ни литература. Малко са качествените автори, които тя привлича. Всичко на всичко шест книжки в рамките на един голям град, от които две що-годе „стават”. Малко е това. И още нещо. Всичките шест са адресирани само към предучилищна възраст. Липсват значи цели два възрастови блока между тази книжнина и „зрялата”. Къде са вълшебните приказки тази година? Къде са приключенската повест и юношеският роман? Липсват цели сектори, цели междинни звена, и това пречи на наличните да бъдат преценени по достойнство. Да не говорим за вредите върху постъпателността на образователния процес.

В заключение обаче искам да изтъкна, че като цяло съм впечатлен от тазгодишното ниво на бургаската поетична продукция. Разбира се, не толкова добрите стихосбирки са повече на брой от по-добрите. Но така е навсякъде. Би било чудо, ако беше обратното. Важното е, че бургаската поезия предлага пет отлични стихосбирки в рамките само на една година. И това е много. Те са при това „отлични” – да повторя – не само в регионален план, но и изобщо.

Entry filed under: Uncategorized. Tags: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , .

Поетът и институционалната реч Две поеми, разделени от 200 години

23 коментара Add your own

  • 1. Натали  |  14.01.2010 в 11:55 am

    Владо, съжалих те, че е трябвало да изчетеш толкова бургаска боза, но това са рисковете на критическата професия. Бургас притежава силата да ражда таланти, но не и да ги задръжа в себе си. Който не избяга навреме от там, е обречен на непоносима вегетация и ранна смърт. Росен Друмев е едно от малкото изключения, които само доказват това горчиво правило.

    Но обърни моля те внимание и на Янчо Чолаков следващия път, за да видиш как пише един емигрант на този град. Това е всъщност истинската и непопуляризирана от официозите бургаска школа – космополитна, свободна и задължително във външна или вътрешна емиграция.

    Емиграция от Libra Scorp, от недялко-фотевото преупотребено море, от шумните литературни матинета, от Бургас, от България, от планетата Земя, от Вселената.

    Със здраве!

    Н.А.

    Отговор
    • 2. Владимир Трендафилов  |  17.01.2010 в 9:19 am

      Здравей, Наталия, радвам се да те „видя“ (или „чуя“) тук. И се радвам, че не си загубила топлата връзка с Бургас. Мисля си, че човек принадлежи не толкова към мястото, където живее в момента, а към мястото, за което го боли. Не си безразлична, това искам да кажа.

      Отговор
  • 3. Боби Кастеелс  |  15.01.2010 в 12:59 am

    Г-н Трендафилов с интерес следя повечето ви публикации и литературни критики!Вашето мнение и анализите на творчеството на поети и писатели в съвременната Българска литература…са най-малкото, впечатляващи!Бих се осмелил да помоля за личен е-майл, за по-лесен контакт с вас.Относно мнението ви за бъдещо произведение.Казвам се Боби Бойчев и съм от град Приморско.

    Отговор
  • 5. Светослав Примеров  |  17.01.2010 в 2:12 pm

    Владимире, ти си единственият за мен критик в България и всичко написано от теб е бисер ! Защо нямаш нищо написано през тази година, или аз не мога да го намеря ?

    Отговор
  • 6. Натали  |  18.01.2010 в 6:10 am

    Здрасти, Владо!

    Добре, че е онзи размирник Стоян Вълев, та да научаваме новините за литературата ни. Аз не споделям много от неговите оценки, но следя страницата му, защото той е човек оркестър, свири на много литературни инструменти едновременно, и посетителят научава наведнъж всичко, което иначе трябва да търси дни наред из мрежата.

    Жалко е, че най-добрите критици на нашето поколение сте така непродуктивни. И ти, и Сашо Кьосев имате безспорна критическа дарба, но четем рядко ваши текстове. То времената не са и много за поезия, респективно критика, ама то кои ли времена СА?

    Много точно си усетил разликите между провинция и столица през социализма и единствено възможното узаконяване на провинциалния писател през столицата. Но тези времена се промениха, и понеже гледам по-отдалече, чувствам факта и по-силно.

    Колкото до Бургас, този град няма да престане да ме удивлява. Такова щедро бликане на даровити хора не съм виждала никъде другаде. Но също и такава неспособност те да бъдат оценени, поради наличието на твърд бент от егоистични и посредствени текстописци, които си умират да се легитимират като писатели заради държавната софра.

    И една особеност. Истинските бургазлии рядко пишат за морето, защото то е в тях, а не пред очите им. Никой не вади вътрешностите си, за да ги показва пред света, нали. Най-честата им тема е невидимото отвъд хоризонта, по това и ще ги разпознаеш. Него нарекох „космополитизъм“, като че ли тази дума пасва и най-добре. Има го и в Росен Друмев, и в много интересния млад прозаик Янчо Чолаков.

    Пак ще намина насам, като имам време.

    Поздрави!

    Отговор
    • 7. Владимир Трендафилов  |  18.01.2010 в 8:20 am

      Здрасти, Наталия, благодаря ти за доброто мнение! Но няма да приема, че съм непродуктивен. Края на миналата година издадох книга. Преди това част от текстовете в нея течаха в „Култура“ и другаде. Отделно „Литернет“ и „Либерален преглед“, отделно тук-таме „Литклуб“, отделно блогът. Само не ми казвай, че не съм си изпълнил дълга по насищането на ефира със знаци собствено производство! Не мога да покрия всичко. Критиците сме единици. Повечето са рекламни агенти, които се правят на критици.

      А за Стоян Вълев не споделям възторга ти. Той наистина покрива доста територия от литературния свят, но говори неподготвен. Иначе следи какво пиша, вярно е. Не знам обаче колко вниква в написаното, защото реакциите му са категорично две, без светлосенки. Като му хареса нещо, го хвали и се позовава на него. Не му ли хареса, обвинява ме в корупция. Е, какво да мисля при това положение?

      Смятам, че с тия скокове той бяга от сериозна дискусия, защото има страхове и подозрения. И ирационални страсти, от които не иска да се лиши.

      Но ти, разбира се, си в пълното си право да се кефиш където искаш из литературното пространство.

      Отговор
  • 8. Натали  |  18.01.2010 в 11:12 am

    Владо, аз не изпитвам възторг дори от Маркес, макар че го смятам за един от най-съкровено моите писатели. Отсъства възторг и от Стоян, макар че има дни, в които се смея по цял ден на написаното от него. Той е литератор и в кръвта, но не всички литератори са и критици. Ако си забелязал, някои от нас са предимно писатели.

    Стоян е добър писател, понякога и много добър. Но той не иска, а и не е задължително, да прилага твоя академичен подход, нещото, което пък харесвам у теб. Човек може да харесва различни неща у различни автори и литературата би обедняла прекалено много, ако се обсъжда само от високите академични нива.

    Критиците имат понякога навика да изсушават прекалено много езика си и така накрая се четат само помежду си. Колкото до рекламното агентство на българската критика, накара ме доста да се позасмея. Де поне като рекламни агенти да си вършеха на ниво работата, но и това не правят.

    Мнението на Стоян за теб не се покрива с моето ни най-малко. Както и това му за Едвин и Миглена. Много пъти сме дискутирали с него темата, без да се караме, защото той е толерантен човек, който търпи чужди мнения, а това, съотнесено към българския писател, е едно твърде рядко срещано качество.

    По други въпроси обаче съм съгласна с него. И като чета твоите текстове, виждам, че и ти си на същото мнение за тези явления. Дори много пъти съм цитирала из нета твои статии или пасажи от тях като подкрепа на мои становища. Мисля, че си и талантлив, и много подготвен, затова реших да те подкрепя с няколко думи, за да не живееш с впечатлението, че срещаш само отрицание от колегите си.

    Ти, ако позволиш да се изразя така, вече изживя своето критическо детство и прогледна за много неща и явления. Пътят, по който вървиш, е верен. Бихме имали спорове само за дребни детайли, не по същество.

    А блогът ти е чудесна идея, защото мнозина от нас вече не можем да четем вестниците на България поради отдалечеността ни от родината. Ако всяко твое книжно нещо се озовава и тук, може би ще разсееш с времето впечатлението за своята „непродуктивност“.

    Имаш в мое лице един сериозен читател, пиши!

    Отговор
    • 9. Владимир Трендафилов  |  18.01.2010 в 11:57 am

      Здрасти, Наталия, пак. Напълно приемам мнението ти. Само с една корекция. Това по-долу не е валидно:

      „Стоян … не иска, а и не е задължително, да прилага твоя академичен подход, нещото, което пък харесвам у теб. Човек може да харесва различни неща у различни автори и литературата би обедняла прекалено много, ако се обсъжда само от високите академични нива.“

      Значи, ти ме уби! Направо! От думите ти излиза, че ако се стараеш да разсъждаваш по съвест и не хвърляш неподплатени оплювки, това е проява на висок академизъм, който по принцип си е нещо хубаво, но не е задължително да се следва от всички.

      Не, Наталия, грешиш. Това не е академична специфика, а матрицата на критическия жанр. Има ли я, оттам нататък следват съгласия, несъгласия, допълнителни разсъждения и т. н. – все неща в рамките на жанра. Но квалификациите на ангро не са в жанра. Те са, ей така, майтап да става, дигаме температурата, пък каквото дойде! Колкото и да им се кефиш.

      Представи си за момент, че и те са в жанра. Значи тогава можем да си представим като напълно легитимен следния критически диспут (примерно):

      Иван: „В тази поетична картина няма достатъчно плътна атмосфера.“
      Драган: „Педераст!“
      Иван: Плюс това е заимствана от Яворов!
      Драган: Що не го духаш?
      Митко: „Мисля, че и двамата имате своите основания и изложихте красноречиво доводите си. Само че Драган – признай си, Иване – беше по-убедителен. Той някакси успя да форсира ясна теза, докато ти, Иване, само го усукваше по килифарски. Така че, ако става дума за критика на място, бих заложил на Драган.“

      Въпросът ми е: ти, Наталия, съгласна ли си с Митко? Или поне с идеята за концептуално равенство между Иван и Драган?

      Иначе, и аз не се трогвам много-много от Маркес.

      Отговор
  • 10. Натали  |  18.01.2010 в 2:06 pm

    Първо, с този твой примерен диалог успя да ме разсмееш за втори път, за което ти благодаря. Сега обаче по същество.
    “Значи, ти ме уби! Направо! От думите ти излиза, че ако се стараеш да разсъждаваш по съвест и не хвърляш неподплатени оплювки, това е проява на висок академизъм, който по принцип си е нещо хубаво, но не е задължително да се следва от всички.”
    Предполага се, че по съвест действа и онзи, който разсъждава академично, и другият, който плюе. Въпрос на външен израз на съвестта, която също говори на различни езици. Понякога академизмът помага за установяването на истината, понякога обаче, какъвто е например случаят с бате Мишо и неговия курник от кумици, май помагат само псувните и боят. Не че бате Мишо е слаб литератор, дори напротив, но българската литература никога няма да припка след малкия “бате Мишо” в гащите му. Това трябва да е ясно поне.
    Ти си това, което си, Вълев е нещо друго.Няма нужда да слизаш от твоята камбанария и да се качваш на неговата, за да отупаш праха му. Затова има думи, за да можем да си изтупваме взаимо прахоляка, без да слизаме и да се катерим по стълбите. За да има обаче динамика в нея, не може и без Иван, и без Драган. Виж, без Митко ще минем, ако речем, освен ако не се разполагаме в плоскостта на дидактиката. А литература се създава и в плоскостта на абсурда, и в плоскостта на хиперболата… и в…
    Нашата родна критика, освен че е ибрикчийска, е и много монологична. Един пример. Преди време ми идеше да извия врата на Райх-Раницки (бррррр, две “Р”-та, от които не мога да кажа нито едно!), когато заяви, че “Сидхарта” е слаб роман. Но ужасното детище на немската критика успя да ме накара да прочета отново романа. Прекрасен роман!
    Драган: Раницки да го духа!
    Знаеш, че хуморът се ражда най-често от сблъсъка между високите и ниските нива на живота и/или езика. Стоян Вълев е много добър хуморист. Ако той не те разнищваше, може би нямаше да те прочета. Причината няма да е в теб, а защото съм уморена от високопарни блудни слова в българската критика и съм станала болезнено подозрителна към нея. Това, което ти точно наричаш “агентство”, всъщност си е обикновен слугинаж при критиците. Изразено по отношение на жените чрез принципа “когото си почуквам, него си и хваля”, а на мъжете – чрез рефрена “пари ми дай, пари ми дай, и повече не ме мъчи”.
    Според мен тръгваш от неправилна постановка. (Все едно в математиката да разделиш нещо на нула. На нула не се дели, това е табу. Разделиш ли, можеш да докажеш всичко, например че 2=1.) Грешно поставяш въпроса върху плоскостта “съгласна ли съм с Митко”? Не, не съм съгласна с него, но то в случая е несъществено, защото, въпреки моето несъгласие, диалогът ми харесва и се смея на него. Този смях именно се поражда от сблъсъка с т.н. продукт “литература”.
    Днес например, благодарение на гнева на Стоян (да издам една очевидна тайна – често съзнателно преиграван от него!!!), научих, че на света има Райна Маркова. И прочетох неща от нея, които ми харесаха. И видях освен това, че момичето е хубавко и в детството си много е приличало на Петя Дубарова, когато тя беше същото малко момиченце.
    Ето че и Стоян си свърши работата, успя да ме накара да прочета Райна Маркова. В друг случай едва ли бих го направила и като заклета старееща консерваторка сигурно щях да чета за стотен път Гьоте или Хесе. Пък да преценя дали Райна е добра или не, за това си имам собствена глава и напрупан немалък литературен опит. Според мен, Райна трябва да почерпи Стоян с едно питие, защото той накара отегчената от словото злобарка Андреева да отвори страничката й и дори да се зачете вътре.
    Впрочем, няма никакъв копнеж по дидактика в това, което ти пиша. Повечето неща по отношение на Стоян и неговия сайт ти отдавна си ги осмислил сам, четох ги дори някъде в блога ти.
    Надявам се, че ме разбираш правилно, въпреки образния ми език.
    Сега ще припкам да разходя лошо хъски Дейзи-Крейзи край рекичката, но утре ще продължим, ако имаш някакви решителни несъгласия.
    Бъди!

    Отговор
  • 11. Натали  |  18.01.2010 в 2:18 pm

    Жалко, че текстовете в блоговете не могат да се редактират от авторите им (засега поне не), защото бързам и греша.

    1. динамика в НЕЯ да се подразбира литературата
    2. „напрупан“ да се чете натрупан

    Олеле, изчезвам, защото онова дивото ще ми изгризе вратата!!!

    Отговор
  • 12. Владимир Трендафилов  |  18.01.2010 в 5:29 pm

    Не, не, нямам решителни несъгласия, Наталия, ти също „бъди“! Но пък защо не си продължим разговора, виж колко хубаво стана. Ето три силни момента в пледоарията ти, които особено ми допаднаха:

    1) „бате Мишо и неговия курник от кумици“
    Тук си умрях от смях, фразата дефинира явлението и го изчерпва. Само не съм съгласен, че Мишо не е „слаб литератор“. Може да е бил добър, когато на времето е правел петтомника на Яворов, но оттогава е изтекла много вода. За сега какво да кажа? С политически памфлети или есета за „любовното“ у този и онзи душевед, добър литератор не се става. „Критика“ да не би да значи „интимна трепетология“?

    2) „Стоян Вълев е много добър хуморист. Ако той не те разнищваше, може би нямаше да те прочета. Причината няма да е в теб, а защото съм уморена от високопарни блудни слова в българската критика и съм станала болезнено подозрителна към нея.“

    Това тук е сериозно. Виж, като изразявам несъгласия към Вълев, аз не му оспорвам правото да бъде какъвто е и да прави каквото иска. Той има това право. Грешката му е, че е на стадиона, но не участва в мача. Ни от страна на играчите, ни от страна на публиката. Нито рита топката, нито се вживява в зрелището. Гледа отстрани, тича по тъчлинията и ехидничи. Ако участваше, ако играта беше вътре в него, щеше да внимава кога говори истини и кога – не. А на него не му пука. Защото, мисля, му е все тая.

    При тебе е по-друго. По душа си участник в играта, но някак отказваш да участваш точно в „тази“ игра. Може би затова развиваш и следното:

    3) „Според мен тръгваш от неправилна постановка. (Все едно в математиката да разделиш нещо на нула. На нула не се дели, това е табу. Разделиш ли, можеш да докажеш всичко, например че 2=1.) Грешно поставяш въпроса върху плоскостта “съгласна ли съм с Митко”? Не, не съм съгласна с него, но то в случая е несъществено, защото, въпреки моето несъгласие, диалогът ми харесва и се смея на него. Този смях именно се поражда от сблъсъка с т.н. продукт “литература”.“

    Като беше малка, дъщеря ми си беше измислила универсален отговор, с който отгатваше всички гатанки. Например, отивам при нея и й казвам: „Лили, я кажи какво е „Мъничко, черничко, виси на стената и казва „Вектор на квадрат“ (импровизирам, разбира се)!“ А тя уверено отговаря: „Гатанка!“ И винаги познаваше. Защото, разбираш, не влизаше в гатанката, а я гледаше отстрани като жанр.

    Та наистина, мисля, че нещо в тебе отказва в случая да участва, отказва да влезе в играта, да се ангажира. Вероятно имаш основания. Играта тука винаги е била долна, с низки номера и почти без правила. А като си отскубнеш душата от нея, играта се превръща в карнавал. Или панаир, все тая. Спектакъл. И престава да трови. Гледаш я географски или исторически, невинно и отдалече. И всеки там вътре има своето място в ситната й бродерия.

    Ами, права си, сигурен съм. Искам само да кажа, че може би поради тази причина реагираме по различен начин.

    И не се наричай „отегчена злобарка“. Много умен и много жив човек си, както гледам.

    Между другото, знаеш ли, че в една своя книга от 1999 г. бях дал едно твое стихотворение като образец за актуален тип поезия? Книгата беше по един цикъл статии, които предната година бях писал в „Литературен форум“.

    Отговор
  • 13. Натали  |  19.01.2010 в 6:53 am

    Искам да уточня, че като наредих бате Мишо сред нелошите литератори, аз се базирах само на спомените си отпреди моята емиграция, което ще рече – някъде отпреди две десетилетия. Може нещата наистина да са се променили оттогава, защото след сюблимната 1989 година той се отдаде на целуване на фалоси по разни набедени за политически софри, а това не се разминава никому даром. Едва после научихме и за миналото му като секретарка на разни величия от рода на Георги Джагаров и Пантелей Зарев(олюцията), което пък е още по-обременително като биография на независим критик и виден антикомунист. Но… млъкни, сърце!

    Доколкото ме осведомиха, основният му аргумент да бъде преизбран на пожизнения си пост като шеф на Сдружението е бил, че някога е правил щастливи жени от правителството (правилно се досещаш, на тъмно!). Всъщност, за да не заобикалям темата, ще ги цитирам точно както ми бяха предадени изцепките му: “Вие какво си позволявате, аз съм е…л жени от правителството!” (визирайки бившата си секретарка Надка Михайлова!) Най-хубавото в цялата тази работа е, че аргументът е бил признат за легитимен и бате Мишо – преизбран на здраво завардения си пост. Последното е голяма утеха за мен, защото така курникът е осигурен доживотно с литературни награди. Да живей!

    Съкрушена от този биографичен факт, отказвам да коментирам по-нататък горната фраза, тъй като с правителствата шега не бива. Но отново твърдо оставам на мнението на Иван Карадочев, че българските писатели стават само за герои на… сатирични романи. Няма да се аргументирам защо, не е никак безопасно за здравето и не ми се мре тъкмо от смях! Чувала съм, че е много мъчително!

    Колкото до участието ми в играта, малко ми е трудно с виртуалната топка. Като технически образовано лице се научих твърде рано да пиша направо на компютър нещата си, но за литературните мачове ми липсва истинско вдъхновение, признавам си. Пък и такъв наличен материал литератори като бате Мишо май отключва само сатиричния ми талант. Впрочем, имам издадена лично от него забрана да нападам курника, затова смирено се подчинявам.

    Виж сега, аз имам също големи несъгласия със Стоян Вълев. Той се опитва да забрани на любимата ми поетеса Мирела Иванова да пише. Това не е справедливо! Ако тя се вслуша в съветите му и млъкне, в моето сърце ще се отвори една огромна празнина. Нещо повече, аз ще бъда лишена от основния извор на моя дълголетен и здравословен смях. Откъде ще научавам например, че ТОЙ (разбирай Владо Адонай Зарев(олюцията) й подарявал сърца!? Откъде ще узнавам за хубавата и спретната къщурка в Бистрица – второто им топло семейно гнезденце!? За просторния им апартамент в Лозенец?! Лозенец, не другаде! Повтарям го за всеки случай, ако фактът не достигне веднага до обремененото ти литературно съзнание.

    Вълев, ти си изверг!

    Поздравявам публиката на блога с любимото ми и абсолютно политически коректно стихотворение от световноизвестната поетеса. За по-недосетливите – Ванчо е Иван Костов, а стихотворението е написано по времето…
    Гатанка: познайте какъв пост е заемал Ванчо в годината, когато е писана безсмъртната творба?!

    СИНДЖИР-МАРКА

    Думата ми е за Евлоги, политолога,
    ей че чутовна подлога.
    Не е стока и Фико Кюляфа,
    дет не си знае масрафа.
    Ама не само тез двамата
    са си таковали мамата.
    Бива си я и русата Веса,
    първа частна мутреса.
    Море пък Весо Банкера,
    неговото си е ачик далавера.
    Ам чи я Ицо Салфетката,
    и той на една банка и видя сметката.
    Леле, пък тоя ми ти Илия,
    ибрикчия, та баш ибрикчия.
    Думата ми е и за дебелия Сашо,
    адски лакомо копеле, ама нашо.

    Озаптяй ги, ай гиди, Ванчо,
    наш капитанчо.

    !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

    Отговор
  • 14. Натали  |  19.01.2010 в 9:00 am

    Прегледах страницата си, но не видях твоето име сред авторите, писали нещо за мен, значи не съм знаела. Ако ми кажеш къде е публикувано, веднага ще си го пиша в биографията. Зер, подобно нещо, не се случва често, откакто напуснах земите отвъд Желязната. Направо му изтървах края!

    Но да се върнем пак на темата за бургаската поезия. Тя има една неофициална страна, която критиката отказва да й признае. Всички автори, за които се мълчи упорито, сред които съм и аз, сме хора, които се появиха от поезията на един странен поет. Наричаше се Васил Василев, беше концлагерист и преследван от Системата човек. Неговите стихове не се публикуваха, но се знаеха от нас и се цитираха на маса – къде точно, къде не. Той така и не ги издаде, не знам дали не са унищожени дори. Това, което успяхме да съхраним, не е най-доброто. От стиховете. Но другото остана съхранено в нас, неговите последователи.

    Той беше много фин, но и много чешит човек, наследник на стар адвокатски род в Бургас. Жалко, че тогава бяхме твърде млади, лекомислени и зяпахме по славата на Недялко и Христо. Много неща ни се изплъзнаха, докато гледахме в изкуствената светлина на прожекторите.

    Ала днес съм по-спокойна за пропуснатото, защото знам, че човек не остава в литературата само с текстове, а и със своята школа. Ако има Росен Друмев и Йордан Захариев, ако ме има и мен, и още мнозина като нас, това го дължим именно на тази непризната бургаска школа. Тя навярно няма да бъде извадена на светлина поради съпротивата на поклонниците на бургаската чалга… но как беше онова там за Китай: Фактът, че Англия не признава Китай, не пречи на Китай да съществува.

    Отговор
  • 15. Владимир Трендафилов  |  19.01.2010 в 10:21 am

    Ето линк, Наталия. Виж стихотворението „Стари ленти“ в сбирката накрая:

    http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=151&WorkID=4073&Level=2

    Отговор
  • 16. Натали  |  19.01.2010 в 6:33 pm

    Владо, мерси. Позачетох се. Това маргинал нещо като аутсайдер ли е (на немски е аусензайтер).

    Иначе много хубаво пишеш, но ти това си го знаеш, де. Тъкмо повод да прочета и останалото. Не съм попадала на този текст досега, а уж чета много.

    Впиши и моята гаргамелка Дейзи към маргиналите. Днес я гоних из целите Алпи надлъж и нашир. Само като я пуснеш от въжето, и веднага се маргинализира на пет километра от теб. Ще ме умори това сатанинско изчадие. Ако се загубя, да знаеш, че съм в болницата с инфаркт от мълниеносно покоряване на алпийските върхове.

    Днес ми е тъжно за Вас Вас. Колко малко разбиране съм проявявала към него. Защо човекът расте толкова бавно и все не успява да поправи грешките си още на тази земя?!

    Отговор
    • 17. Владимир Трендафилов  |  19.01.2010 в 7:19 pm

      И да, и не. Аутсайдер е, но като нормална форма на движение или поведение в литературното поле. Хибрид между професионален и етичен код. Общо взето позитивна дума.

      Пусни ми да прочета нещо от тоя Васил Василев.

      Отговор
  • 18. Натали  |  20.01.2010 в 7:30 pm

    Ех, де да го имаше ъндърграундният Вас Вас на хартия! Но тогава нямаше да е Вас Вас, а нещо друго и сега едва ли щяхме да си говорим за него с теб. По онези смутни тоталитарни времена той дори често не записваше стиховете си. Беше политзатворник и милицията го тероризираше най-безсрамно и заради никакви провинения. А той пишеше неща от рода на: “с камъни от вашите братски могили си издигнаха вили”. Но и това е написано тук по преразказ на наш общ приятел за негово стихотворение. Сам разбираш, че беше опасно да се записват такива стихове на хартия.

    Разказвали са ми и други негови стихотворения, които той беше казвал на маса. Много ме впечатляваха, но не можех да ги запомня от едно чуване. Само детайли са останали в главата ми. Единствен Данчо Захариев, неговият най-близък ученик, ги знаеше тези стихове. Помнеше ги наизуст и ги цитираше. А аз тогава не се познавах с Вас Вас (наричаха го още Гаучо!) и чувах за стиховете му само от трета и четвърта ръка. После се запознахме, ходила съм у тях, в старата им къща, а и той идваше няколко пъти у дома, в нашата вече несъществуваща къща.

    Данчо умря много млад, на 42. След смъртта му всичко сякаш се разпадна. После дойде промяната, Вас Вас издаде дори няколко книги, но цензурата в съзнанието му вече работеше. Беше решил най-после да бъде печатан и издаван автор, но това не се пасваше с личността му. Оттам и проблемите на самоцензурирането му. Не е ли странно това, че когато имаше обществена цензура, онази у него я нямаше и той беше бунтар. А когато падна обществената, сработи цензурата вътре в него. Спомням си за книгата “Цар Плъх” и за тезата на автора, че има хора, които могат да бъдат силни само в несвободни общества, а свободата ги прави мижитурки. Трябва им съпротива, за да втвърдяват душите си. Помниш и от нашата литература синдрома: “Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?…”

    Стиховете в книгата, която Вас Вас ми подари, не са хубави и това не е той. Опитал се е да се хареса на публиката и на колегите си. Опиташ ли се да се харесаш някому, половината от теб е умряла. Поне за хората от ъндърграунд (маргинал)-школите.

    Трябва да се примирим, че има неща, които не ще съществуват на хартия, а само в спомена ни. Както и такива, които не могат да попаднат на филмовата лента. Например неповторимият Бай Петю Пандира, най-големият зевзек на града. Опитаха се да го снимат с камера, вдърви се. А сме припадали от смях под масите, когато заговореше.

    Разказвам ти всичко това, за да не те изненадва наличието на пропаст между единия и другия вид писане на бургаските автори. И за да знаеш предисторията на този конфликт. С Христо бяхме добри приятели и аз го ценях, но той никога не можа да ми прости, когато му казах, че съм от школата на Вас Вас. До последно не ми го прости.

    В Бургас проблемът е повече между маргинали и маринисти. Последните по правило са и песнописци. Пасва им. Помниш ли Христовото: “Морето само живите обича, а мъртвите изхвърля на брега”? Хубаво казано. Поезия е. Но когато си мисля за морето, винаги си спомням не стиха на Христо, а на Васко: “Тази нощ седемнадесет пъти преплувах Биская.” Нататък не го помня, не знам дали го има и записано.

    Христо живее в литературата. Васил живее в Наталия Андреева.
    Това е то.

    Отговор
  • 19. Натали  |  20.01.2010 в 8:46 pm

    Васил Василев

    РАЗМИНАВАНЕ

    Видях го бос и дрипав, и огромен.
    На пръсти се повдигна над къщите заспали.
    В онази нощ, безсънна за не един бездомен,
    лулата си холандска от светкавица запали.

    И дълго пуши. (Килограм тютюнът сякаш беше.)
    За фаса си намерен, огънче поисках му унил.
    Не ме и чу. Отмина. Дъжд пороен пак валеше.
    А аз под лист смокинов бях се приютил.

    ВЪПРОСИ

    Земята има своя ден –
    надеждата – звездите.

    – Не казвай, че светът е уморен.
    – Кажи какви сме ние с теб самите?
    Какво не оскверни подлецът “чист”?
    На вятъра принадлежи обруленият лист.

    БЛИЗОСТ

    Започна чудото от там,
    където свършват всички чудеса,
    че имах вярата да видя
    в хилядата ти отказа
    самата същност на съгласието.

    ГРИЖИТЕ НА ПАЛАЧА

    Палачът, който подреждаше въжета стари,
    от възлите се плашеше като от думи –
    от нещо като заговор между десници
    в една верига обща оковани. Вечер
    ракия пиеше във двора си безмълвен,
    на брястова коруба повалена седнал.
    И огън си кладеше със писма прощални
    на жертвите забравени, отдавна мъртви.
    С надежда в някакво поверие за чудо,
    усърдно празните шишета в кръг редеше –
    за вятъра очакван свирките среднощни.
    Призивно да засвирят, да дотича някой –
    прогнилите бесилки да смени със нови,
    подпрели къщата му – да не рухне.

    ЖИВЯХ ЛИ НА ЗЕМЯТА

    Земя в надеждите на Бога.
    Подвластна на греха ни свобода.
    Опитомен от страх и срам, не мога,
    самотен в пренаселената самота,
    пътека земна някому да завещая.
    Препивах в ада със мечти за рая.

    Отговор
  • 20. Натали  |  21.01.2010 в 6:36 am

    Йордан Захариев

    * * *

    В един пейзаж пътувам само
    и тъмнината ме погребва.

    Потъвам в себе си, преминал
    една попътна безнадеждност.
    Единствен края подозирам,
    началото е неизбежност.

    В един пейзаж погребан – чувствам
    светлинен лъч ме възкресява.

    ПРЕД СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ НА ВАН ГОГ

    Сред рамка, позлатена от мечтите,
    увяхват слънчогледи.
    Тъмнеят дните, нощите са чужди,
    уверените крачки са последни.

    Посоката от птици отлетели
    оставя мисъл за едно движение,
    посърнали – лицата уморени
    очакват слънчогледовото семе.

    * * *

    Когато няма истински лица,
    за предпочитане е камъкът пред гипса.
    И нека падат с пръснати сърца,
    високо песента им да е чиста.

    Нощта събира сноп от светлина,
    премине ли изящно през кръвта им,
    те падат като кървава сълза,
    остава само част от песента им.

    Не хвърляйте на чучулигите зрънца!

    НАЙ-ХУБАВОТО

    Най-хубавото
    страшно си отива!
    Оглозгано е хубавото време –
    детинството ни спомени оставя.
    В пейзажите като прострени дрехи
    се спират светлините уморени
    и сенки във очите ни оставят,
    и жаждата единствено остава
    в ръката ни с откъснатото цвете.
    Забуленото слънце догорява,
    а някъде пируват ветровете.

    Най-хубавото страшно си отива!

    КЪМ ЕДНА АМАЗОНКА

    Едно убийство малко ще ти бъде!
    забий стрелата в птицата ранена,
    смъртта във ноктите си ехото отвлича –
    ти искаш са го имаш остъклено.
    Забий стрела и песента ще секне!
    от този хоризонт не излетяла –
    с крилата безпощадно изгорени –
    тя чувства се затворена във клетка.
    Славеят само в радостта си пее,
    а радостта е лесно уязвима.
    Ти стреляй и повярвай – ще улучиш!
    Ще имаш в стъкленица песен неизпята
    и тялото му мъртво ти ще имаш,
    и сълзите му ти ще имаш,
    а песента ще искаш да изпееш,
    но славеят я пее най-добре.

    Отговор
  • 21. Натали  |  10.02.2010 в 5:37 am

    Владо, налегнаха ме грижи и много работа, затова твърде разсеяно следя нета в момента. Но активирах една функция в блога ти, която ще ме уведомява за новите неща вътре, та се надявам да не изчезна съвсем от това място и постепенно да го забравя.
    Ти сега си в труден момент, защото те удрят и от двете страни: и тези, които си напуснал, за да ги погледнеш критично отстрани, и другите, към които (по известени вече от теб съображения!), не искаш да се присъединиш.

    Не трябва да бъде така, и няма да бъде така! Ще се появят достатъчно хора, които ще те подкрепят в отделянето ти, без непременно да изискват присъединяването ти.
    Бъди последователен и се осланяй и по-нататък на онова безсмъртно същество у нас, които някои наричат “душа”. То единствено не греши.
    Поздрави!
    Н.

    Отговор
    • 22. Владимир Трендафилов  |  12.02.2010 в 7:02 am

      Благодаря ти, Наталия, за добрата ти съпричастна душа.

      Отговор
  • 23. Натали  |  03.05.2010 в 8:37 am

    Впрочем, едва сега открих в нета тази ти статия, която ме впечатли навремето.

    „Литература и медии“

    http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=151&WorkID=13916&Level=1

    Поздрави!

    Отговор

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed


Последни публикации


%d bloggers like this: