Две поеми, разделени от 200 години

11.12.2009 at 7:38 am Вашият коментар

(По повод наградата „Иван Николов“, която тази година бе връчена на Илко Димитров за поемата му „Продавачът на конци“, помествам тук с радост и задоволство една своя рецензия на книгата, появила се за първи път в информационния сайт „BulgariaNews“ на 14 март тази година. Поздравления за победителя!)

Две книги, измежду тия, които прочетох, ме впечатлиха през изминалия месец – стихосбирката на Илко Димитров “Продавачът на конци”, която се появи току-що (дело на изд. “Стигмати”), и поемата “Опасният съсед” на Василий Лвович Пушкин, която “Диоген.bg” издадоха малко преди Нова година в превод на Людмил Димитров. Впрочем и “Продавачът на конци” е поема. Но приликите свършват дотук, най-малкото защото между двете поеми лежат едни близо двеста години. Преводният автор принадлежи към руската “предкласика”. Фамилията му е доста по-популярна от него самия и това не е случайно – той е чичо на известния Александър Сергеевич. Освен това творбата му е комична, пародийна, и макар че се появява на бял свят през 1811 г., представлява по-скоро просвещенски барок, отколкото ранен романтизъм. Или казано с малко по-други думи, той не се стреми да участва в новия тип словесност за онзи период, а предпочита да шаржира стария.

Произведението е наистина забавно, а преводът е виртуозен. Людмил Димитров е превеждал със замах и въображение, на разговорен език, така че да се чете от днешната българска публика със същото удоволствие, с което приятелите на Василий Пушкин са слушали на времето авторските рецитации. Подпълнил го е плюс това с компетентен предговор и подробни обяснителни бележки. Изданието просто е образцово. Ето кратък откъс:

Та тъй: Буянов, мой отдавнашен съсед,
живял с кого ли не и мъкнал се наред
и с циганки, и с к..ви, в кръчми, по бардаци,
пристига вчера тук с небръснати мустаци,
раздърпан, в пух, фуражка килнал настрана.
Нахълта и на бъчва всичко овоня.
”Съседе – вика ми, – какво умуваш вкъщи?
Конете на Пахом са вън – фурии същи;
Поне на Сирница да се разходим с тях.”
След туй ме тупна свойски, смигайки през смях:
”Една находка, друже, се е появила;
мома, та дрънка! Ей, Москва е пощурила!
Шестнайсет е едва, но вежди, деколте…
И в занаята скоро влезна за сефте.
Да тръгваме!” Нали слаб ангел имам, пусто,
подмами ме това плямпало хлевоусто.


На този хем нестандартен, хем все пак класичен фон лесно можем да не забележим другата поема – тази на Илко Димитров. В нея няма и помен от хумор. Принадлежи към най-новото съвремие, т. е. не е в състояние да черпи ползи от патината на миналото. В свободен стих е и следователно не може да привлече читателското око с външните показатели на своя формат. Разчита по неизбежност само на композицията и на амалгамата си от значения. И не на последно място, тя е тежко, философско четиво, пълно с абстрактна лексика, което означава, че измежду и без това малобройните ценители на стихотворството има шанс да й обърнат внимание само онези, които си падат по съответната тема и по типа слово, който я въплъщава.Приятната изненада е, че дори с всички тия ограничители предвид, книгата прокарва въздействие, впечатлява, успява. Вярно, абстрактна е, но личи, че е автентична,  че авторът е искал да я напише точно по този начин, че обича да разсъждава точно по тия проблеми точно с такива думи. Противно на нормалните очаквания, че колкото по-абстрактно е дадено слово, толкова е по-универсално, по-деиндивидуализирано, тук имаме книга, която е едновременно абстрактна и силно лична, философска и изживяна, обобщаваща и изповедна. На места, наистина, поетът попретупва контрола си над интелектуалния словесен резервоар и в резултат се получават ужасни фрази – от рода на “делимостта на същността”, – но другаде пък е много силен. Макар и да отправя директни послания, дидактиката му е чужда. Когато се обръща на “ти” към хипотетичния читател, той не назидава, а споделя, че страда.

Искам в тази връзка да цитирам една от частите на поемата, но за да я откроя по-отчетливо като самостоятелен къс, ще си позволя да изнеса първия й стих за заглавие (в книгата вместо заглавие е сложена звездичка). Искрено се надявам поетът да не ми се обиди заради своеволието:

НА КОГО ГОВОРЯ, КОЙ МИ ГОВОРИ
Какво чуваш от моите думи ти,
търсещият шепата ориз, прекупвачът на добитък,
ти, живеещият в храма, анализаторът на рискови пазари, ти,
астронавтът, дишащият във врата на Бога, ти,
която се приготвяш за поредния клиент, и ти – касапинът,
и ти – любителят на боклукчийски кофи,
какво разбирате от онова, което пиша аз, какво разбирам аз
от онова, което вие казвате, когато казвате.
Ти говориш за любов, аз не чувствам нищо,
аз говоря за любов и само аз я чувствам.
Свободата ти – не е ли веригата,
която теб спасява, а мене приковава
към колелото от привързаности? Ти, пишещият,
не чувстваш ли как изтънява нишката на думите,
как се стопява върху стената? Изтерзано е
съжителството ни и няма общност.


Не мисля, че някоя антология на днешната ни поезия би била достатъчно представителна, ако пропусне да включи това стихотворение-откъс. Поетът просто казва важни неща. И понеже е адски откровен, словото му, макар и директно, не звучи декларативно. Той определено говори сам със себе си и няма как да е другояче – само глупостта и провинциализмът могат да преизпълнят една днешна поезия с илюзии по слава и многохилядна публика. Поезията, която е достатъчно зряла, се ражда с психически мускули, капсулирана във волята си да излезе на бял свят независимо от насрещните обстоятелства, напук на мълчанието, напук дори на безсмислието.

Илко Димитров е поел отговорността да играе именно тази игра. И я играе по достоен начин. Реториката му е осъзнато самотна и поради това интензивна, в нея е заложен тип комуникация с публиката, каквато може да има евентуално монах в интимното си общение с Бога насаме в килията. Това е едно съкровено “аз-ти”, което не претендира за внимание, още по-малко за награди, а опипва с ръце мрака, за да намери специално тези, на които би могло да се окаже потребно. Ето още един пасаж, този път със звездичката:

*
Аз съм отпечатък от небето,
ти си отпечатък от земята.
Аз увеличавам небето, ти нищо не увеличаваш.
Ти се раждаш, за да умреш,
аз се раждам, за да се ражда.
Ти си долният ред, аз съм горният ред.
Ти си просто една торба, която не знае
защо по дяволите е довлечена върху земята
и кога ще я изтръскат в дупката.
Аз съм невещественото послание,
което се предава като щафета по стадионите на вселените
под оглушителните възгласи на светлината.

Кой може да каже това?
Кой не може да го каже?


Това е най-добрата книга на Илко Димитров. В предишните му има също добри неща, но там общо взето се усеща една силна редукция, лиризация, естетизация. Тук речта му е едновременно по-дълбока и по-свободна, по-умна и по-дива, излязла е от бреговете си, за да се влее в автентичния си облик.

Entry filed under: Uncategorized. Tags: , , , , .

Какво се пише тук и сега За несъстоялия се трагизъм

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed


Последни публикации


%d bloggers like this: