Сблъсъкът на цивилизациите се е състоял

14.12.2009 at 12:09 pm 1 Коментар

(Деян Енев, Градче на име Мендосино, София: Сиела)

Ще започна с най-крайния край на книгата, отвъд разказите, които я съставляват. На задната корица четем следния авторов коментар:

„С годините ми става все по-трудно да пиша истински разкази. Вестникарски и други текстове, да, но истински разкази, които за миг ти отварят пролуки към други, огромни светове – такива разкази ми е все по-трудно да пиша. Но все пак опитвам. Осемнайсетте разказа в сборника Градче на име Мендосино са опитите ми от последните няколко години. Надявам се, че някои от тях са успешни.“

Разкази, които не са точно разкази. Ако човек не знае за какво става дума, би могъл да си помисли, че присъства на самопризнание в провал. Тук обаче говорим за най-новата книга на един опитен майстор-белетрист – Деян Енев. А изказването очевидно идва от цеха, където са произведени съставляващите я части. Очевидно е. Авторът им ги гледа някак отвътре, като брънки от дълъг процес, започнал далеч назад във времето, и не им дава с охота жанровото название „разкази“; не им признава един вид право на собственост върху жанровото им жилище, макар че ги оставя да живеят там под наем. Не били „истински разкази“, твърди той, а само „опити“ за такива, защото „истинските” „отварят пролуки към други, огромни светове“, а от тия само „някои“ има шанс да „са успешни“. Но за това окончателната дума се произнасяла от читателя: „надявам се“, казва Енев.

Всъщност, извън сегашния контекст, не знам дали думите му са полезни за рекламата на книгата. Той е откровен, трезв, реалистичен. И все пак неказаното в пасажа е повече от казаното. Ето защо мисля, че авторът по принцип не бива да се смята за най-меродавния източник на становище по адрес на произведенията си. Опасността да им навреди е много голяма. Попадало ми е томче „Избрано“ на големия ирландски поет Уилям Бътлър Йейтс, съставено от самия него. По-слабо „Избрано“ не може да се състави. Дори ако Йейтс беше решил специално да подбере сборник със слабите си произведения.

Тук за щастие селекцията е по-различна, не като при „онзи“ Йейтс. Сборникът представя автора си откъм най-доброто в неговия стил през годините. Повествованията вътре се четат с една подкупваща лекота, естествени са, имитират непретенциозност. Понякога толкова се увличат в непретенциозността си, че застиват жанрово някъде между късия разказ и анекдота, лакърдията. Езикът е на практика невидим, освен в ситуации, където е обагрен с естественото чувство за хумор на автора или пък (за атмосфера) с местен колорит. Енев употребява езика като прозорец, през който читателят да гледа „света”, а не като икона, пред която да бие чело в обожание, постмодернистко или не. Ето:

„На 15 септември ме поканиха от програма Христо Ботев в Българското национално радио да участвам в предаване по случай първия учебен ден. Предаването беше от девет и половина вечерта. Няма да крия, почувствах се поласкан. Ето че и ти стана от писателите, казах си наум, които подобно на класиците канят за добра дума, за напътствие към учениците, за благослов.”
(„За знаменията”)

Същевременно, в тоя език от време на време изникват образи и метафори, колкото да съкратят пътя на читателя до осмислянето на някое важно описание или идея. Ето пак, в самото начало на друг разказ:

„Встрани от подлеза има павилионче с навес. Сутрин, на път за работа, изпивам тук едно кафе. Колите хвърчат по булеварда, хората тичат към спирките, слънцето удря чинели по прозорците на огромния билдинг отсреща. Когато направиш крачка встрани от ежедневието, мислите ти стават някак по-ярки. И започваш да забелязваш подробностите.”
(„Подлезът”)

В тия по-специални моменти езикът на Енев е точно такъв – само „на крачка встрани” от ежедневието и привичната си невидимост. Тук фокус на този по-специален език е новата, висока офис-сграда, дошла като че ли да обезсмисли обикновения опърпан живот наоколо. Няма обаче пряка критика, няма протест или назидание. Присъстват само умело подбрани детайли от ежедневието. Разказвачът-автор-герой ни въвежда в околната градска сивотия под „билдинга” постепенно, съвсем „невидимо”. Той тръгва сутринта на работа, главата му е пълна с най-домашни мисли, машинално си импровизира на ум телевизионни реклами, гледа околното население. Тъкмо е дошъл старецът, който свири с дудук на плочника и всеки път на минаване му иска цигара. Разбираме мимоходом, че в офис-билдинга, директно отгоре, по комична случайност работи като секретарка дъщерята на стареца. Изниква също така синът на билетопродавачката в подлеза, който не е наред в главата, но има достатъчно ум, колкото да поиска левче от разказвача-автор-герой.

Полека-лека, чрез самото си напластяване, детайлите на околния пейзаж се натрупват в символична антитеза: между досегашната битова, махленска, едноетажна и двуетажна България, която бързо деградира, обеднява, лумпенизира се и се умопобърква, и бъдещата България, която, въпреки че е бъдеща, вече съществува. Израснала е едва ли не за една нощ и сега хвърчи към новите си екзистенциални принадлежности, без да гледа какво гази по пътя си, какво маргинализира, осакатява и обезсмисля. Деян Енев описва ставащия в момента пореден сблъсък на цивилизации. Но не в геополитическия смисъл на Хънтингтън, а в хроноисторически – между България от миналото досега и България оттук нататък.

Героите на тия кратки повествования са поставени основно в периферията на обществото. Видяхме това и по-горе. Не са непременно неудачници. Не са непременно победени в житейската надпревара (макар че има и такива), а са някак изостанали и зарязани. В разказа „Каскадьорът“ главният герой е чиновник в рекламна агенция, има си колежка в стаята на име Ани. Ани заминава за Австрия с общия им шеф и повече не се връща оттам. Главният герой, който разказва и историята, остава в съзерцание до прозореца с цигара в ръка. В разказа „Елате на игра в снежната гора“ сме свидетели на друга периферия, още по-тотална: деца от читалището в Курило изнасят художествена програма пред пациентите в местната психиатрия. Изникват за момент образи като пациентката Вили, която има „тъжна усмивка” като „счупен палячо”. На фокус е поредната родна човешка система със затихващи функции, оставена очевидно на доизживяване. Но и институционалната система наоколо е със затихващи функции, дори когато си прави самореклама. Тя е (както я виждаме, включително в миговете на максималното й величие) само първоначален резервоар, стартова база, торна почва за нещо друго, което е другаде и е по-добро. Шефът на психиатрията се хвали пред разказвача:

„В тази болница днес, освен че минават по 1500 човека на година, се създават и специалистите на град София. Оттук през изминалите години излязоха 10 специалисти по психиатрия. Трима са в Америка, двама във Франция, един в Япония.“ (с. 47)

Между другото този откъс е добър пример за особеното повествователно майсторство на Деян Енев, който е способен да ни внушава дълбок подтекст дори само чрез изброяване на статистически данни. Но да продължим с регистрацията на периферния човекосъстав в книгата. В началото на друг разказ, „Манастирчето“, закриват малка гара в Искърското дефиле, персоналът е освободен да си чупи главата накъдето щé, остава само стрелочникът, който от този ден нататък има задължението да идва сам на работа и да се чуди какво да прави. В резултат, прописва стихове.

Тия стихове са впрочем симптоматични. Литературата – както е въплътена по страниците на книгата – е също част от повествователната територия на неудачата, провала, напразното чакане да се случи нещо хубаво и всичко да тръгне „както някога”. Нищо знаково няма в продуктите й. Занимават се с нея хора от периферията на живота, които се държат на мускули едва-едва за тази периферия, колкото да не изпаднат в клошарство. Цитирам разказа „Среща”: „Вяра работеше като химичка в една лаборатория, напоследък бе прописала и поезия.“ (с. 56) Героят на разказа „За знаменията“ е (както вече разбрахме) писател. Поканен е да участва в радиопредаване по „Христо Ботев“ заедно с Валери Найденов и използва случая да му подари последната си книга разкази с молба да напише нещо за нея. Надеждата му е, че това ще предизвика впечатление, тъй като Валери Найденов не е писал литературни рецензии. Последният обаче я забутва някъде, рецензията и сензацията не се състояват. Подобно нещо се случва в „Манастирчето“, където срещаме юродивия Витко, епилептик, който обикаля по църквите в храмовите им празници и продава хартиени иконички на Богородица и тенекиени кръстчета. Същият пише стихове – като довършителен детайл към целия този контекст на имитация и вторичност, оронен гипс и омачкана станиолена позлата. Та юродивият Витко дава стихотворенията си на разказвача-автор. Последният обаче, също като Валери Найденов по негов адрес в предния разказ, ги забутва някъде.

Литературата, внушава писателят, влачи опърпано съществувание заедно с всичко останало. Тя е отпадъчен продукт, изостанала и непотребна стока на закрита гара. Както и българинът. Той също е отпадъчен продукт. И не че е станала някаква битка, съчетана с поражение. Просто енергията е излязла от територията. Като спукан балон.

Деян Енев пише за българина днес в рамките на България и за писателя днес в рамките на литературата. И от двете картини лъха пустота. Този българин е сам, както и писателят е сам. Индианецът на предната корица на сборника е симптоматичен в този план. Той е илюстрация към разказа, който дава заглавие на книгата. На пръв поглед всичко е наред с него, много е автентичен. На втори поглед виждаме, че е композирано чучело, на което е лепнато фотографирано човешко лице. Отзад декорът също е автентичен, уестърнов, но пуст. Няма ги другите. Спомням си, като малък, още в предучилищна възраст, любимата ми книжка се казваше „Павел сам на света“. Не помня автора. Ето пак същият проблем. В моето съзнание книгата и авторът й живеят постоянно разделени, поотделно сами. Той е сам, тя е сама.

Всичко това, което казвам, би могло лесно да бъде отведено към някоя добре позната терминологична шапка: я „социална критика”, я „критически реализъм”, я „гневен протест”, я „защита на бедните и онеправданите”. Това е най-сигурният начин да се тривиализира написаното от Деян Енев. Не, това не е „критически реализъм”, както го знаем от учебниците ни в детството. Авторът не описва „бедните и онеправданите” като идейно подкован апологет на пролетариата и неговата историческа кауза, не вижда в беднотата някаква морално превъзхождаща класа. Няма у него и сантиментално сиромахомилство, като на руски народник към руския мужик. Той просто стиска палци на околния интимен и все още разпознаваем свят, чиято територия много бързо се стеснява, стиска ги от много близка дистанция, симпатизира от позицията на обречен към обречените, като досегашен към досегашните, като също един от тия бързо помръкващи аксесоари на околната среда, които влачат на доизживяване битието си в сянката на новия ни свят. Това не е убеденост, а опасение. Енев няма думи на протест или ненавист към този „прекрасен нов свят”, въобще няма за цел да каже колко лош и безчовечен е той, примерно. Изразява само отчуждение и резигнация, като редови представител на едно от поколенията, които, бои се той, ще бъдат отхвърлени от вълнáта на социално-политическото „утре”.

Пак ще се върна към разказа „Подлезът“. В самия му край разказвачът-автор-герой наднича в трамвая през рамото на човека пред него и му чете от вестника. Погледът му попада на статия, в която се говори за застрашителния спад в популацията на врабчетата из цяла Европа. На обикновените градски врабчета. Човешката среда, от която зависят те, се изменяла с такава бързина, че вероятно не можели да се адаптират.

Само врабчетата ли, ни пита авторът в подтекст. Не пряко. Ни за миг не се изкушава да обобщи. Само ни поднася фактите и детайлите за съпоставка.

Да, това е книга на майстор в жанра. Деян Енев е сред големите майстори в днешната българска литература на необобщаващото обобщение, на дребния детайл, който постепенно се разраства в емблема на нещо мащабно и важно. Разказите са конкретни. И това е една от най-хубавите им страни. Дори преднамерените обобщения в книгата са конкретни. В разказа „Българска рапсодия”, пак емблематично, се разказва за прасето Булгар, което бива промушено с нож във врата по случай Коледа, но остава някак недозаклано:

„… [И] се понесе из селото, боядисвайки го червено с шуртящата си кръв. Сетне влезе в пресъхналия канал, който минаваше надлъж по средата на централната улица, и се нахака право под мостчето. В канала потече червена река. Стана страшно. Тук под моста Булгар заседна – ни напред, ни назад. От напъна му селото – колко селце беше то! – започна да се събира, да пращи, плетовете и дуварите да се късат, уличките да се накачулват една връз друга, къщите да подскачат.“ (с. 74)

Това, извън асоциативните потенции, е пасаж, достоен за Цанко Лавренов, ако последният бе решил да прави кариера в литературата.

Книгата е добра и неокончателна. Деян Енев не обича силния финалитет в късата проза. Не слага оръдейни поанти. Рядко тематизира, освен несъзнателно. Ето защо най-добрите му книги не са отделни сборници, а томчета „Избрано“ (като „Всички на носа на гемията“). Но искам пак да се върна към цитата в началото. Авторът казва, припомням, че му е все по-трудно да пише разкази, които „отварят пролуки към други, огромни светове“. Вървят му вестникарските текстове. Всъщност, според мен той казва обезсърчено, че е загубил пътя към голямото художествено прозрение. Сам не вярва в него като писател и чувства, че не може да тласне към него и читателя.

Не е прав. В книгата прозрението присъства. Има го във всеки разказ. Пропило е цялата книга. Но е друг тип. Не е прозрението като вид преображение: след като е минал първо през някаква изненада или възторг, героят изведнъж прозира за нещо много важно около него или в него. Да използвам терминологията на древногръцката драма, Енев все едно казва: „Няма анагнорисис.“ Тоест, няма го прозрението, в резултат на което изведнъж виждаш собствената си природа и съдба като на снимка по-ясно от всякога. Случи ли се това, става ти леко, защото от този момент знаеш мисията си, знаеш с каква задача са те натоварили боговете.

В тия разкази наистина няма анагнорисис. Има обаче друг тип прозрение, за което не знам да съществува специален древногръцки термин. Това е прозрението като някакъв вид печално разпознаване. Героят-разказвач осъзнава пословичното си житейско съзерцание досега. И повече не му вярва, не му се доверява. Отваря очи към „истинския” свят. И изведнъж светът се открива пред него, но изпразнен от съдържание. Дали това е истинският свят или не, не се знае, не е известно. През него обаче трябва да се мине. Енев е интересен за четене. Важен е за четене.

Entry filed under: Uncategorized. Tags: , , , , .

За несъстоялия се трагизъм Бургаската проза през 2011 г.

има 1 коментар Add your own

  • 1. екскурзия дубай  |  11.12.2011 в 12:12 pm

    Заинтригувах се от произведенията му, гледната точка на автора изглежда интересна, дано е така наистина🙂 Като прочета нещо негово ще пиша пак!

    Отговор

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Trackback this post  |  Subscribe to the comments via RSS Feed


Последни публикации


%d bloggers like this: