Опити за евролитература

Успях да дочета романа „13 рози“ на Никол Данева (ИК „Труд“), въпреки постоянното си желание да го захвърля, което ме съпътстваше още от страница 51. Трябваше да го захвърля. Бях прав. Не може да се очаква подобрение в нещо, което тече на такова ниско ниво още в композиционно най-важната си част. Типична лайфстайл-проза, предназначена за една охолна и полуобразована аудитория от „буржоа-благородници“ – хора, нагълтали се отскоро и с пари, и с култура, но впечатляващи само с първото. То, в крайна сметка,  се трупа по-лесно.

Романът принадлежи към вълната от четива, производни на „Шифърът на Леонардо“ на Дан Браун, само че с патриотично заземяване в наша територия и митология. Пак става дума за древен текст, пак всичко се върти около сензационната тайна, че Исус е бил женен за Мария Магдалина, която всъщност била „апостол над апостолите“, пак има тайнствени събития и още по-тайнствени преследвачи. Новото е, че сюжетът тече в България, в него илюстративно са впрегнати богомилите, катарите и албигойците, а самата сензация е, че Исус е бил посветен в орфизма на Перперикон, а Мария Магдалина се заселва след смъртта му край бреговете на река Арда и там прекарва остатъка от живота си. Тайната бива успешно разкрита от двете близначки Мария и Магдалена, съпроводени от техните интимни партньори Александър и Николай, въпреки че начинанията им постоянно аха-аха да се осуетят от демоничната Габриела, слугиня на Сатаната, която е нещастно влюбена в Александър и заради пренебрежението му жадува кърваво възмездие. Нещата обаче завършват щастливо, всичко се изяснява, Габриела обезумява безвъзвратно, а Александър поднася сватбен пръстен на Магдалена. Завеса.

Романът излезе през ноември 2008 г. и веднага в популярната преса се появиха отзиви, уверяващи ни, че той е скандален, революционен, дори опасен за Българската православна църква и Ватикана. Уви за него, това е пиар. Сюжетът не е нов и е на практика незабележим сред многото други подобни, също така незабранени четива: „Жената с алабастровия съд“ и „Мария Магдалина, невяста изгнаница“ на Маргарет Старбърд, „Според Мария Магдалина“ на Мариане Фредриксон, „Страстта на Мария Магдалина“ на Елизабет Кънингам, „Мария на име Магдалина“ на Маргарет Джордж, „Тайната Магдалина“ на Кай Лонгфелоу и др. Между тях „Шифърът на Леонардо“ не заема най-първото място, макар че по популярност бие останалите. Всъщност ако не го броим него, бихме могли да заключим, че сюжетният мотив не е скандален, а дамски.

Самият стил е общо взето плитко сензационен, с особено силни вибрации в областта на любовната тема: “Бе се събудила като от удар, изтръпнала от еротичното съновидение и пронизващия спомен за тяхната раздяла. И за унижението, което бе изпитала, предлагайки му при последната им среща тялото си, достойнството си и богатството си.” (с. 5) Иначе, в центъра на вниманието е разследването, което е разгърнато старателно и последователно. Бедата е, че авторката не е могла да надхвърли възможностите си, защото най-слабо изразени в романа са две от най-важните съставки на евентуалния му успех – вложената обща култура и задният план на централната интрига. Данева е проучвала съвестно източниците, но някак си личи, че тръгва от много ниски базови знания. Това не може да се скрие – и тук, и по принцип. Читателят добива впечатлението, че за нея и героите й всичко що намирисва на езотерика и загадка е еднакво достоверно, екзотично и най-вече фрапантно. Дали ще е Библията, популярните книжки от типа на Ерих фон Даникеновите или някое ръководство по магии и заклинания, все тая. Не знам колко трябва да се гордеем с нивото на културата от древните български земи, но книги като тази ме карат да настръхвам при мисълта колко нисък е долният праг на културата по днешните български земи.

Две-три думи за задния план на сюжета. Романът на Дан Браун – ако ще говорим за вдъхновителя – не е шедьовър, но може да послужи за пример колко странични, дребни детайли са нужни, за да стане картината зад събитията пълнокръвна, с което да им придаде допълнителна увлекателност. При Никол Данева уж всичко се развива в България, а България я няма. Тук-таме изникват бледи контури и едри щрихи, но без подробности:

„Селата в района бяха предимно турски и почти всяка къща беше закичена с чиния, насочена към съседна Турция.“ (с. 37)

„В някои среди беше престижно да се похвалиш ей така между другото какво и кого си видял на тазгодишната „Аполония“ и кои са най-новите течения в изкуствата и литературата, и кой каква пластика на лицето си е направил, че и на други части на тялото…“ (с. 177)

„Окъпана след бурята, София изглеждаше едновременно ярка и задръстена – пълна с коли, с обрулени клони, листа и всякакви дребни боклуци, довлечени от мътните порои, заливали допреди час улиците. Близначките прекосиха площада, прескачайки локвите, и влязоха в Археологическия музей.“ (с. 261)

Детайли, както виждаме, има, но са толкова общи, че на това ниво биха могли да бъдат извадени като от България, така и от Гърция или Иран. Но какво, въпреки всичко, ми се понрави в романа на Никол Данева? Съвсем дребно е, но го има. Все пак това е урбанизирана проза, при това второ или трето поколение. Говоря не за авторката (нея не я познавам, нито рода й), а именно за прозата. Беше ми например хем странно, хем може би някак симпатично да видя на едно място реплика към таралежа – животното таралеж – като към някаква екзотична твар, по-близка до аквариумните рибки, отколкото до котката или змията: „Хей, ако пак си пускаш бодлите, таралежче такова, нищо няма да чуеш!… – Магдалена се засмя. Обичаше да я нарича с името на онова бодливо, симпатично животинче, което се защитаваше по толкова оригинален начин.“ (с. 11) Какво развитие на светогледа от Йордан Радичков, през Деян Енев, насам! Е, не на постиженията. Но все нещо, макар и само културологично.

Само два месеца след излизането на „13 рози“ се появи и друг роман на същата тема. Абсолютно същата. Заземяването обаче е другаде. Основните герои са пак българи, но те пътуват из цяла Европа. Става дума за „Мастиленият лабиринт“ на Людмила Филипова. Почти веднага след излизането му, из пресата протече кратък конфликт, в който най-напред Данева обвини Филипова в плагиатство, а след това Филипова й отвърна с доста убедителна контрааргументация. Останах с впечатлението, че кавгата се породи от ревност, но не между авторките, а между издателските къщи. Вероятно „Труд“ се почувства застрашен от „Сиела“, която издаде „Мастиленият лабиринт“, и по навик реагира скандалджийски.

Сюжетните прилики между двата романа са големи, но няма как да е другояче при две четива, производни на трето и допълнително повлияни от четвърто или пето. И двата са вторични, имитативни, замислени са в контекста на една световна сюжетна мода. Обичаен е даже патриотичният им импулс да интегрират и българско сюжетно присъствие сред стожерите на книжното си пристрастие и вдъхновение. Например, в споменатия по-горе роман на Елизабет Кънингам, която е ирландска писателка, Мария Магдалина се разглежда като поредна реинкарнация на келтската кралица Майва. Така, съзнателно или не, те представят една малко неумела литературна страна от опитите ни за светкавична интеграция в Европейския съюз. Но няма нищо тревожно, особено като имаме предвид, че другите ни опити – икономическите, политическите – са засега още по-неумели.

„Мастиленият лабиринт“ е по-изпипан сюжетно и стилово роман. По-организиран е. И някак по-културен. В него е вложен повече усет към литературата, а и към тайнствата, които тя крие или е способна да създава. Централната интрига, обаче – разгадаването на тайната и съпътстващите обстоятелства около него, – не просто организира романа. Тя го и изпълва, изчерпва го. Извън нея няма нищо. Нищо лично, извън най-общото. Героите са схематични, а още по-схематичен е животът им, отдаден единствено на функциите, които те изпълняват около разгадаването на загадката. „Мастиленият лабиринт“ е един драматизиран ребус, компетентен, но сух и неизразителен.

Върху това произведение е работено много. Не само от Филипова. В края му са внимателно изредени (с благодарности) всички, които са помагали за оптимизирането му. Сред тях са хора, съдействали за пътуванията на авторката до съответните сюжетни места (Стилиян Иванов, Деян Неделчев, Пламен Грозданов), специалисти консултанти по археология (Николай Овчаров, Петранка Неделчева), редактори и съветници по литературната обработка на текста (Иванка Томова, Мария Станкова, Амелия Личева, Митко Новков). Вярно, това говори за доброкачествено его у авторката, за готовността й да се учи от другите, за коректността й към тях. Но вярно е и че такъв екип не може да си позволи всеки. Това огромно обгрижване едва ли би било осъществимо без политическите позиции на рода на авторката (Гриша Филипов, бивш член на Политбюро и премиер на България) и икономическите позиции на съпруга й (Божидар Колев, собственикът на веригата “Технополис”). Обгрижването е съчетано и с една постоянна пиар-кампания, с една машина от хора и връзки, която непрестанно лансира скромното засега творчество на Филипова по медии, панаири и фестивали, искайки някак да натрапи у нас и навън усещането, че тя не просто е български писател, не просто е даже репрезентативен български писател, но и направо репрезентира българската литература. Това не остава скрито за публиката. Напротив, то поставя Филипова в изкуствен контекст спрямо останалата ни литература – като в “ин витро” епруветка или своеобразен социален скафандър. Получава се в резултат и някакво странно впечатление, сякаш цяла България е ангажирана да работи неуморно за каузата на един-единствен автор, който да не прави друго, освен да пише, да пише, додето накрая „ни“ представи достойно пред Европа с един наистина европейски роман. Както го и разхвалват насам-натам. Не е ли малко смешно? За мен, е. Нещата пак се свеждат до „ние“, а не до „аз“. Пак нашенски провинциализъм, но вече откъм по-охолната му страна.

Людмила Филипова е умна и отдадена на литературата. Има и култура. Но нещо пречи на прозата й да стане истински добра, въпреки екипа от помощници. Цитирам няколко характерни пасажа. Нарочно ги вадя от къса секция:

„До него стояха други двама, които обясняваха, че са научни работници, а всъщност приличаха на гладни мишки в мокри дрехи.“ (с. 26)

„Иначе беше дребен и плешив, като единствената му коса бе назъбен венец, обрасъл около лъскавото му кубе.“ (с. 27)

„Вера мушна ръка под лакътя на Христо Кузманов, завеждащ Етнографския музей. Усещаше как краката й затъват в преспите, а тя все по-трудно ги изскубва оттам.“ (с. 25)

„В центъра имаше рисунка. На нея се пъчеше крал, стиснал здраво позлатения си трон.“ (с. 29)

„По вековните каменни зидове, издигащи се от двете й [на Виа Апиа Антика] страни, се открояваха мраморни барелефи, останки от древни постройки. Някога хората оползотворявали всеки наличен материал в строителството.“ (с. 31)

Това са примери за дребна, но постоянна езикова немара. В първия цитат имаме несполучлив опит за разгърнато сравнение. Там хомогенен образ просто не се получава. Мишките обикновено не носят „дрехи“, за да си ги представим лесно в мокри такива, а след тях и „научните работници“. Така образът, неполучил въплъщение, останал необективизиран, се буквализира в съзнанието ни и ни кара да се питаме полу на шега: „Хубаво, дрехи, ама човешки или миши? А гладните мишки как изглеждат? С увесен нос или мършави?“ Все такива работи.

Във втория пример „плешив“ носи очакване за „абсолютно без коса“ и затова „единствената му коса“ идва като лека изненада или антитеза. Което би трябвало да се открои, като например в: „Иначе беше дребен и плешив, само лъскавото му кубе бе опасано с назъбен венец от коса.“ В третия пример пък имаме описание на драматичен пеши преход през швейцарските Алпи, което уж тече през съзнанието на „Вера“. И изведнъж, сред бурята, получаваме отривиста информация кой е „Кузманов“ и какво работи. Тя ли си го е помислила ей тъй ненадейно в мрака? Или авторът се е намесил с пряка характеристика изотникъде? Ясно, че е второто, но двете перспективи, вътрешната и външната, се преплитат и задръстват хода на прочита с някаква координатна мътилка.

В четвъртия пример получаваме внушението, че кралят е вдигнал с две ръце трона, а той сигурно просто седи на него със здраво впити в ръкохватките ръце. В петия се оказва нова двусмислица – какво изразява второто изречение, като извод от първото? Мрамора ли репликира? Или намеква, че много се е крадяло от постройките оттогава насам и те постепенно са се превърнали в „останки“? Някак не е ясно, въпреки че подозрения можем да имаме в подкрепа на последния от двата варианта.

Това не са инциденти. Езиковата несъобразителност или немара постоянно съпътства героите и събитията. Но и това не е всичко. Словесните образи в романа по принцип имат абстрактни очертания, съставени са от едни по-прави линии, от един по-геометричен релеф, отколкото съответките им в реалността. Струва ми се, че Филипова има богата прочитна култура (макар и основана главно на трилъри), която обаче е в дисбаланс с житейския й опит. Сякаш твърде много от житейските контакти и проблеми са й били спестени. Поради този дисбаланс тя често пъти не знае коя фраза да избере за конкретния случай, защото изборът може да се направи само от по-висока позиция на наблюдателския и словесен опит, над сегашната.

Затова прозата й се получава монотонна. И в крайна сметка безинтересна. Пореден опит за евролитература с частично локален успех. Без представката “евро”.